С поредицата „Господарят на Държавна сигурност” сайтът Държавна сигурност.com представя действителното отношение на Живков към ДС, контрола върху репресивния й апарат и използването му. Текстовете са част от книгата на Христо Христов „Тодор Живков. Биография”, която наскоро претърпя втори тираж.

В част 1 от поредицата беше представена политиката на Живков, чрез която той подчинява ДС на собствените си интереси и власт.

Част 2 разглежда ключовите фигури в системата на МВР и Държавна сигурност, на които Живков се осланя по време на своето управление.

Част 3 е посветена на политика на Живков спрямо министрите на вътрешните работи, които са му били пряко подчинени и които е издигал и свалял по свое решение. .

Завареното положение на Георги Цанков

Въпреки, че по време на 35-годишното си управление Тодор Живков винаги има изключително доверени зам.-вътрешни министри, първият секретар на Политбюро на ЦК на БКП никога не изпусна от очи министрите на вътрешните работи. Съдбата на политическите фигури, които оглавяват МВР при него се определя от едно основно правило – доверието му към тях.

Когато през 1956 г. е утвърден на поста първи секретар вътрешен министър е ген. Георги Цанков. В политиката на спечелване на МВР и ДС в този период е запазването на Цанков на поста. Нещо повече Живков лично обявява това пред ръководния състав на МВР, което е критикувано за издевателствата и терора по време на култа към Червенков, макар Цанков да носи пряка отговорност за това.

През 1962 г. министър Цанков вече не е нужен на Живков и станалите тогава разкрития за убийствата в лагера край Ловеч са само претекст за отстраняването му. Не че отговорността за издевателствата не трябва да бъде споделена и от неговия заместник Мирчо Спасов, но Живков не пропуска да отстрани именно министъра в отдалата му се удобна ситуация. Цанков е кадър, издигнат на този пост в правителствата на Червенков и Югов – партийни фигури, чиито кадрови назначения Живков постепенно изчиства.

Прави впечатление, че изземването на МВР от Цанков, е предприето от Живков преди да елиминира Антон Югов като политически противник. При изваждането на Цанков Живков използва заблуждаваща маневра и временно го издига за зам.-министър-председател, като по този начин парира неговото недоволство. Няколко месеца по-късно, през есента на 1962 г. обаче, когато се разправя с Югов и става министър-председател, Живков набързо се освобождава от Цанков.

Дико Диков и смяната му след опита за военен преврат

За негов заместник в МВР 1962 г. Живков се спира на друг партиен функционер – ген. Дико Диков. Зад гърба си той има солидна военна подготовка и  първоначално е лансиран като зам.-министър на отбраната (1957-1959) и завеждащ военния отдел в ЦК на БКП (1959-1962). След това е прехвърлен в МВР в последния, трети кабинет на Антон Югов (март – ноември 1962 г.). Фактът, че Диков остава на същия пост и след като в края на същата година Тодор Живков оглавява и Министерския съвет, е показателен за доверието, с което се ползва пред първия партиен и държавен ръководител.

Това доверие обаче е загубено през 1965 г. при опита за военен преврат на групата на Иван Тодоров – Горуня. Вътрешният министър е упрекнат от Живков, че не е разкрил своевременно готвения заговор. Още повече, че Диков е бил и партиен началник на Горуня. Политическият помощник Нико Яхиел разказва за реакцията на първия секретар на ЦК след разкриване на заговора и промяната към министър Диков:

„Живков беше много доволен от развоя на нещата. Веднъж дори възкликна: Добре стана, сега ще можем да се отървем и от Дико Диков”. Очевидно Диков беше престанал да му вдъхва доверие. Именно той по време на въоръжената борба, като командир на 12-та въстаническа зона, е бил непосредствен ръководител на командира на отряда „Гаврил Генов” – Цоло Кръстев (един от ръководните фигури в заговора) и на комисаря на същия отряд – Горуня.”

През 1965 г. Живков прави друг важен ход – отделя Държавна сигурност от МВР, като я обособява в Комитет за Държавна сигурност (КДС) към Министерския съвет, на който той вече е председател. Това означава още по-пряк контрол на ДС във време, когато срещу него се надига недоволство. За ръководител на КДС се спира на ген. Ангел Солаков, а Диков остава формален министър на вътрешните работи до 1968 г., в чийто правомощия остава милицията. Солаков, който е първи зам.-вътрешен министър при Диков, действа много активно с Мирчо Спасов по разкриването на заговора на групата на Горуня. Техните подписи стоят под плана и предложението до министъра за образуване на оперативната разработка срещу заговорниците под показателния псевдоним „Дураци”.

Възходът и падението на Ангел Солаков

След като се разбира, че изваждането на ДС от МВР довежда до разпокъсаност в дейността им е върнато старото положение и през 1968 г. Държавна сигурност е поставена под шапката на министерството, което се поема от Ангел Солаков. Той обаче не се задържа за дълго. През 1971 г. Живков вече не гледа на него с недоверие. Генералът е от по-младото поколение, позволява си да действа по-самостоятелно в МВР, а Живков ревнува неговите публични изяви, които му носят популярност, особено тези, свързани със спорта.

Солаков е запален почитател на ведомствения футболен отбор „Левски“. Първият партиен и държавен ръководител не може да понесе фактът, че за кратко време Солаков става популярна личност. Това е достатъчно да се усъмни, че в негово лице има конкурент, подозрения, които стават реални в навечерието на Х конгрес на БКП. Извадени са и други „черни“ точки за вътрешния министър, които дотогава са трупани, за да бъдат употребени в подходящ момент.

Обсъждането на освобождаването на Солаков в Политбюро дава рядката възможност да се види действителното лице и характер на Живков в подобни ситуации, където той открито демонстрира своя гняв, раздразнителност и отмъстителност. Този епизод показва и каква е реакцията на останалите членове на Политбюро, както и на самия провинил се. Организираният партиен съд пред Политбюро, на който присъства и колегиума на МВР,  се провежда през юли 1971 г., а точката в дневния ред е показателна – обсъждане на “Някои отрицателни постъпки на министъра на вътрешните работи Ангел Солаков”.

Живков лично го обвинява в нелоялност към Съветския съюз. Когато през 1969 г. Солаков е оглавявал делегация на ръководството на МВР в Съветския съюз, на прощалната вечеря с ръководството на КГБ си позволява да постави под съмнение твърдението, че през септември 1944 г. СССР е освободил България. Вътрешният министър защитава тезата си, като приканва руснаците да посочат гробовете на техните войници в България, след като са воювали за свободата на страната.

Скандалът е потушен по-късно лично от Живков на специална среща с председателя на КГБ Юрий Андропов. „Провинението“ на Солаков в СССР е извадено като компрометиращ материал, не откъде да е, а от ръководеното от него МВР. Движещи сили в него са заместниците на Солаков, но и верни на Живков генерали Григор Шопов и Мирчо Спасов. Пред Политбюро Шопов представя ситуацията, разиграла се две години по-рано, в светлина, която злепоставя прекия му началник Солаков и подкрепя напълно позицията на Живков.

Вторият пункт обвинения срещу вътрешния министър е свързан с погребението на футболистите на „Левски“ Георги Аспарухов – Гудни и Никола Котков. Живков директно наругава Солаков, че е позволил през главата на Политбюро погребението да се състои в деня, в който в СССР погребавали съветски космонавти. Живков се дразни и от друго. На погребението на футболните легенди вътрешният министър е позволил да се съберат над 150 000 души, колкото народ не е участвал дори на погребението на Георги Димитров. За Живков това е недопустимо: “Ние уважаваме всички талантливи хора в нашата страна, в това число и футболистите, но не можем да търпим и няма да търпим да се издигат други кумири за нашата младеж и за народа освен тези, които партията издига”.

Третото обвинение срещу Солаков е, че е отказал да изпълни решение на Политбюро да разследва ръководителят на държавното търговско предприятие „Тексим“ Георги Найденов за злоупотреби. Запазената в партийния архив стенограма от заседанието на Политбюро разкрива, че в такава ситуация, връх в поведението му заема безпощадното му отношение към провинилия се и склонността с лекота да раздава присъди. “Кой друг може да бъде разстрелян, освен такъв подлец и предател”, възкликва Живков по адрес на Георги Найденов.

Преди да обяви решението, че Солаков е уволнен, Живков подхвърля пред останалите членове на Политбюро многозначително: “Струва ми се, че той е подслушвал ако не всички, поне някои от нас...  За мен това е един маниак, който си е въобразил, че е голям човек, че може да чертае политиката на партията. А може и антисъветски елемент да е”. Верният на първия секретар на партията Мирчо Спасов пък подчертава пред висшия партиен орган още едно обстоятелство, превърнало се по това време в сигурен знак за признанието на заслугите на първия партиен и държавен ръководител – задължителното цитиране на негово име.

Спасов изтъква, че  вътрешният министър „винаги му е трудно да спомене или да цитира другаря Живков”. Никой от членовете на Политбюро не оспорва изводите на Живков и подкрепят отстраняването на Солаков. Изпадналият в немилост министър безропотно приема присъда, знаейки, че може да му се случи и нещо по-лошо. Той е снет от длъжност и пратен в изолация като зам.-председател на Българския олимпийски комитет.

Краткият период на Ангел Цанев

В този период Живков вече има едноличната дума да предлага и назначава вътрешните министри. Той се спира на Ангел Цанев като заместник на Солаков, но той също се задържа кратко на този пост. Грешката му е, че започва да води самостоятелна политика в министерството и се сближава с първия си заместник ген. Мирчо Спасов. На мнителния Живков това едва ли се харесва, защото ги изважда от системата. При следващия избор Живков отново търси човек, който да му е подчертано верен и в същото време да не се изкушава от властта, която му се дава в МВР.

Този път изборът му пада върху Димитър Стоянов, партиен кадър, който отговаря на тези изисквания. Неговото раболепие и лоялност пред Живков са възнаградени подобаващо – Стоянов е оставен да управлява МВР цели 15 години, като по този начин се превръща в министъра, задържал се най-дълго време на този пост през цялото Живково управление.

Верният Димитър Стоянов, най-дълго задържалият се вътрешен министър

Димитър Стоянов е роден е на 7 ноември 1928 г. в село Стражица, Великотърновско. Произхожда от бедно семейство. В партийната му биография е отбелязано, че става ятак на Горнооряховския партизански отряд ще като ученик. Арестуван е за нелегална дейност. Членува в РМС от 1943 г., когато е 15-годишен, а в БКП – от 1953 г. След 9-ти септември работи като инструктор и организационен секретар на ОК на РМС в Горна Оряховица. От 1948 г. е първи секретар на ОК на Димитровския съюз на народната младеж (ДСНМ) в Горна Оряховица.

От 1951 г. работи в ЦК на ДСНМ като инструктор в отдел „Средношколска младеж”, организатор и зам.-завеждащ на отдел “Пионери”. През 1955 г. е издигнат за първи секретар на ОК на ДСНМ във Велико Търново, а през 1958 г. – за секретар на ЦК на ДКМС. От 1961 г. е секретар, а по-късно и първи секретар на ОК на БКП във Велико Търново. На ІХ конгрес на БКП е избран за кандидат-член, а на ХІ конгрес през 1976 г. за член на ЦК на БКП7.

Нито висшето му историческо образование, нито партийния му стаж на регионално ниво са определящи за  ръководния пост в МВР. Без никакво значение е, че той изобщо няма опит в тази толкова специфична дейност, главното е верността му към Живков, която той демонстрира. Ген. Григор Шопов, който с идването на Стоянов, е издигнат от Живков в първи негов заместник, потвърждава това: „Той дойде от партийния комитет като първи секретар на БКП във Велико Търново.

Оттам беше изпратен направо в Съветския съюз в школа по ДС. Като се върна, стана веднага министър. Беше предварително определен от Тодор Живков. Стараеше се доста. Не мога да кажа, че е имал данни за ръководител, беше малко муден, но верен”. Бившият вътрешен министър ген. Ангел Солаков добавя: „Сигурен съм, че Димитър Стоянов, който стана член на Политбюро, е бил до такава степен послушен, че можа да се “издигне” до равнището на заместник на Тодор Живков”.

За верността на Димитър Стоянов към Живков свидетелства и последният началник на Шести отдел на Шесто управление Димитър Иванов:

„Стоянов беше не само безпределно предан на Тодор Живков, но и изпитваше силен респект от него. Виждал съм веднъж как, след като Живков му направи забележка, ръцете му започнаха да треперят. Същото съм чувал и от началника на Главно следствено управление ген. Коцалиев, който даже твърдеше, че Стоянов ходел с обувки без токове, за да не е по-висок от Живков”.

През времето на Димитър Стоянов ДС действа безкомпромисно срещу инакомислещите и критиците на Живковото управление. Особено крайно е отношението към най-активните представители на българската политическа емиграция, за чието отстраняване ДС прибягва до изпълнението на „мокри поръчки“. Димитър Стоянов е и човекът, който твърдо подкрепя Живков в изпълнение на решението за насилствена смяна на имената на българските турци, в която МВР  използва и репресии.

Георги Танев - последният министър на Живков

В края на 1988 г. Живков издига Стоянов, правейки го член на Политбюро, като заедно с това го  изтегля от МВР. Когато предприема тази рокада той вече е харесал следващия министър на вътрешните работи. Това е Георги Танев, който привлича вниманието на първия партиен и държавен ръководител с безупречното провеждане на „възродителния процес“ в Кърджали, където по това време е начело на партията. Живков открито се възхищава от работата му. Той е толкова впечатлен, че го удостоява с най-високото държавно отличие по това време „Герой на НРБ“. То е издадено със секретен указ от Живков в качеството на председател на Държавния съвет. Началникът на кабинета на Живков Милко Балев разкрива как още през 1985 на едно от съвещанията в Политбюро със секретарите на ЦК, с първите секретари на ОК на БКП за „възродителния процес” Живков е изтъкнал успехите на Танев:

„Тодор Живков отчете положителния опит в Кърджалийски окръг и по-специално на окръжния секретар на БКП Георги Танев за бързата и ефективна смяна на имената. Затова и по-късно по предложение на Живков Георги Танев и решение на Политбюро беше удостоен със званието „Герой на НРБ” без да се оповестява в „Държавен вестник” и в средствата за масова информация”.

Самият генерален секретар посочва:
„Георги Танев се сочеше за пример и се беше проявил по време на провеждането на тази акция. Указът е секретен, защото и без това турците правеха много спекулации и не трябваше да се публикува указ за лице, справило се със задачите при преименуването. Само ще се вдигне шум. Георги Танев стана министър на вътрешните работи, защото е добър работник. Той не е случаен човек. От началник цех и директор на завод той е преминал през комсомолски и партиен деятел. Стана първи секретар на окръжния комитет в Кърджали, а после председател на Хасковския областен съвет. Беше за малко министър на транспорта и оттам стана министър на вътрешните работи.”

Милко Балев допълва:
„След избирането на Димитър Стоянов за член на Политбюро за министър на вътрешните работи беше назначен Георги Танев, дотогава първи секретар на окръжния комитет на партията в Кърджали. Когато Живков го е предложил за министър, не е правил обосновка за причините. Очевидно издигането му стана в резултат на проведената от него дейност по възродителния процес, а и от проявените от него качества като първи секретар на окръжния комитет.”

Началникът на Управление безопасност и охрана на ДС ген. Георги Милушев разказва за интереса на Живков към решението му Танев да оглави МВР:

„Една седмица след назначаването на Георги Танев за министър на вътрешните работи Тодор Живков покани на лов в ловно стопанство „Искър” новите членове на Политбюро – Димитър Стоянов, Иван Панев и мисля Петко Данчев. Тогава на обяда след лова Живков попита двамата как възприемат назначаването на Георги Танев за министър на вътрешните работи. Те казаха, че се възприема добре и Живков вмъкна в разговора, че Танев е „герой” – награден е засекретено във връзка с преименуването.

Правеше впечатление голямото уважение, което Тодор Живков изпитваше към Георги Танев и това той показваше пред всички. Самият Георги Танев чувстваше подкрепата на Живков и се държеше грубо с ръководителите от МВР, като се заканваше, че ще ги вика да дават обяснения пред Тодор Живков.“

Министър Танев продължава безкомпромисната политика по „възродителния процес”, наследена от предшественика си. Освен това той води твърда политика срещу появилите се в страната неформални организации за гласност и преустройство.

Освен, че еднолично решава кой да заеме поста министър на вътрешните работи по времето на своето управление, Живков налага и един негласен, но задължителен регламент за вътрешните министри, който безпрекословно се спазва от тях. Той се състои в директното им подчинение, единствено и само на генералния секретар. Без значение дали той е министър-председател или не и независимо от факта, че съществуват Политбюро, ЦК, Народно събрание. Показателно в това отношение е коментарът на бившия вътрешен министър и председател на КДС ген. Ангел Солаков:

„Аз бях министър на вътрешните работи при авторитарен режим на властта. Бях пряко подчинен само на първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков. Бях член на Министерския съвет, но пред него не се отчитах. Не се отчитах и пред председателя на Министерския съвет. Аз не помня да съм изнасял информация или доклад пред Министерския съвет по някакъв въпрос от работата на министерството. Аз докладвах само на първия секретар на ЦК на БКП независимо дали той е председател на Министерския съвет или не.”

Това положение се спазва и при следващите министри. Бившият министър на вътрешните работи ген. Димитър Стоянов го потвърждава:

„Пред председателя на Министерския съвет съм се отчитал за дейността на МВР по направление народна милиция, гранични войски, противопожарна охрана, борбата с престъпността и състоянието на обществения ред. По въпросите на Държавна сигурност съм се отчитал пред генералния секретар на ЦК на БКП и пред Политбюро. Така заварих разграничена дейността по ръководството и отчитането на дейността на МВР и така продължи до края на моята дейност в МВР.”

Правилото на Тодор Живков да не предоверява на кадрите, стояли на върха на пирамидата в МВР, създава още един предпазен механизъм. Той е свързан със следенето на фигурите, оглавявали МВР, след като са освободени от този пост. Тази задача се изпълнява от специалния Шести отдел на Шесто управление на ДС. По време на управлението му всички бивши министри след 9 септември 1944 г. са взети на оперативна разработка. „Освен Антон Югов, който е бил и министър-председател, и Ангел Солаков, наблюдавахме Руси Христозов, Георги Цанков, Дико Дикови Ангел Цанев – с други думи, всички министри от 1944 г. до 1973 г.”, посочва последният началник на Шести отдел в Шесто управление Димитър Иванов. Така Живков е знаел кой от тях какво говори и с кой се среща. Когато през 1973 г. Димитър Стоянов поема МВР едно от първите неща, които прави, е да се поинтересува за най-важните дела на Държавна сигурност. Последният началник на „Шесто отдел“ Димитър Иванов разказва:

“Когато тогавашният началник на отдела Боян Велинов му докладва кои обекти се водят на специален отчет, Димитър Стоянов се интересува само за министрите на вътрешните работи – правят ли нещо срещу партийната линия и другаря Живков? Не – отговаря Велинов, – нищо такова не правят, но са били министри на вътрешните работи. Счита се, че поради това, ако решат, могат да създадат проблеми”.

По този начин Живков се презастрахова от евентуална възможност зад гърба му да бъде организиран комплот от или с участие на хора, които са имали достъп до ресурса на Държавна сигурност.

Следва: Тодор Живков и КГБ.