Сайтът desebg.com публикува част 2 от поредица, посветена на Людмила Живкова. От нея ще научите за различни инициативи, представени като идеи на самата Людмила, както и историята за злоупотребите със средствата на служба „Културно наследство”.

В част 1 беше представено издигането на Живковата дъщеря във властта.

Текстовете са от документалната книга на журналиста Христо Христов „Тодор Живков. Биография” (2009), в която за разлика от другите биографични книги за генералния секретар на ЦК на БКП е отделено внимание и на фамилията му.

Когато през 1976 г. Людмила Живкова влиза в състава на ЦК там е проведена поредната реорганизация. Създадени са шест комисии, една от тях е Комисия за наука, култура и образование, която дъщерята на Живков оглавява. Чрез комисията обсегът й надхвърля далеч рамките на Комитета за изкуство и култура – Людмила Живкова получава възможност да оказва въздействие върху идеологическата и културна работа в ЦК, върху партийните структури и дейност в областта на науката, образованието, изкуството и културата. Показателно е, че след смъртта й комисиите спират да функционират – ясен знак, че замисълът за създаването им е дъщерята на Живков да бъде подготвена за включването й в Политбюро.

Издигането в Политбюро

За това какво е нейното положение във висшето партийно ръководство разказва бившия кандидат-член на ЦК и политически емигрант Петър Семерджиев:

„Когато се разисква положението на Людмила като член на Политбюро и нейните стремежи да заеме важно място в партийния апарат, не бива да се забравя, че когато тя се намираше във върха на своето политическо издигане, в нейните ръце бяха предоставени всички проблеми на идеологическата, културната и просветната дейност, но тя остана изолирана от най-важните сектори, свързани с управлението на страната. Тя остана напълно изолирана например от МВР. Тя нямаше също никакво отношение към военното ведомство. На трето място Людмила нямаше никакво отношение и към един от най-важните сектори на партийната работа – организационния отдел на БКП, който се занимава с кадровите проблеми. Тя бе напълно изолирана от този сектор.

Затова, когато се преценява положението на Людмила Живкова и се посочва, че тя е имала някакво влияние в партийното ръководство, трябва да се отчита, че нейното влияние произтичаше, преди всичко, от положението на баща й. Самата тя обаче не е имала никакво пряко отношение към основните органи на властта и към това, което можем да наречем механизъм на властта в страната, т.е. към тази власт, която осъществяваше съветското господство над България.”

Лансирането й в партийното ръководство обаче не се одобрява от комунистическия елит. Първият политически помощник на Живков Нико Яхиел посочва:

„Издигането на Людмила Живкова в Политбюро нанесе голям ущърб на личния авторитет на Живков. В партийните среди се оценяваше като неправилна, противоречаща на партийните принципи проява. А отношението към самата Людмила Живкова беше по-особено. В мнозинството си партийните членове – макар и да се примиряваха с нейното издигане – не я одобряваха.

Не само поради това, че беше дъщеря на Живков, а и заради нейните идейни позиции. Не беше тайна, че у нея марксизмът беше силно примесен с будистки и окултни възгледи.”

На фона на идеологическите постулати в комунистическата система по това време Людмила Живкова се проявява като нестандартна личност.  Силният й интерес към индуизма я отличава от стандартите на социалистическата култура.

Тя практикува йога, вегетарианка е, почти не яде, интересува се от медитацията. Дори се облича в типични за индийците роби и тюрбани. Тя посещава Индия през 1969 г. и 1975 г., придружавайки баща си в официални български държавни делегации.

Привличането на Фол и Левчев

В Комитата за изкуство и култура Живкова привлича за свои заместници Александър Фол и Любомир Левчев. Александър Фол прави кариера като министър и директор на Института по тракология и член на ЦК на БКП през 1976 г., едва след като е член на партията от 10 години. Той обаче е един от хората, които чрез Людмила Живкова реализират тогавашната политика на комитета за популяризиране на българската култура и историческо наследство зад граница. Изложбата „Тракийското изкуство и култура по българските земи” обикаля над 25 държави и събужда интерес към тракологията.  Самата Живкова защитава докторска дисертация на тема, свързана с траките –  „Казанлъшката гробница” (1974).

От 1975 г. Людмила Живкова като председател и на Съвета на председателите на творческите съюзи предлага за председател на Съюза на българските писатели (СБП) Любомир Левчев. Той е първи зам.-председател на Националния съвет на Отечествения фронт (1972-1975) и първи зам.-председател на Комитета за изкуство и култура (1975-1979), заема поста председател на СБП на мястото на Пантелей Зарев. СБП отдавна е превърнат в един от най-последователните в утвърждаването на Живков казионни творчески организации.

Международни инициативи под егидата на Людмила Живкова

Като човек, на който е поверена българската култура в този период Людмила Живкова инициира създаването движението „Знаме на мира”, идеята за среща на деца от цял свят под девиза „Единство, творчество, красота” и изграждането на паметника „Камбаните” е лансирана като нейна. Поставя началото на бъдещия музей на западното изобразително изкуство. Една от слабостите й е теорията за всестранно развитата личност, политическият помощник на Живков Нико Яхиел я определя като „нейната голяма слабост, беше пристрастена към нея.” В Комитета за изкуство и култура се провежда специална програма, посветена на всестранно развити личности. В началото е посветена на Леонардо да Винчи, а след това на Ленин.

Тези инициативи обаче е трудно да бъдат приравнявани с твърдението, че Людмила Живкова е водила прозападна културна политика. Влиянието на западната култура много преди политическия възход на Людмила Живкова е оценено от Москва като една от опасностите пред Източния блок, заклеймено е като идеологическа диверсия, а България стриктното прилагане на тази политика се наблюдава лично от Тодор Живков. Онова, което дъщеря му прави в сферата на изкуството и културата е да пропагандира на Запад българската култура. Бившият кандидат-член на ЦК на БКП и политически емигрант Петър Семерджиев посочва:

„Пътуванията й на Запад и различните й инициативи за пропагандиране там името на България, политиката на българската комунистическа партия, името на нейния баща и лично нейното име, в никакъв случай не могат да се преценяват като стремеж за свързване със западната култура и за разширяване или разкриване пътищата за западно влияние в България. Такива факти няма.

Могат да се посочат пътуванията й, могат да се посочат изпращанията на различни изложби, ансамбли, научни делегации, но до това се ограничава нейната дейност в тази насока.  Людмила Живкова в никой случай не може да се  разглежда като човек-проводник на западна култура вътре в страната. Защото, ако се прегледа това, което е главно средство на пропагандата, историческите списания, сборници, книги, които се издават в преводи върху историята на България, те целят да покажат мястото и ролята на България или на българската култура в Европа и в света, а не да свържат България със западната култура, нито и да разкрият вратите на България за западното влияние. Затова неправилно е твърдението, предвид нейните посещения на запад да се говори, че тя внасяла в България западно влияние.”

Людмила Живкова привлича в своя кръг и установява близки връзки с определен елит от тогавашната интелигенция – писатели, художници, историци, учени, което разчупва творческата атмосфера в България дотолкова, доколкото вмешателството на Живков по определени въпроси в този период не е така директно и брутално. „Либералната атмосфера, която тя създаде в средите на художествено-творческата интелигенция и в отношението към нея, имаха твърде важно значение за притъпяването на недоволството на тази част от интелигенцията от личната власт на Живков”, смята политическият помощник на генералния секретар Нико Яхиел. В своята дейност Людмила Живкова получава пълната и безусловна подкрепа на члена на Политбюро и секретар на ЦК на БКП Александър Лилов, тогава втори човек в партията след баща й.

Честването на 1300 години от създаването на България

„Не ще и дума, че като дъщеря тя имаше широк гръб, на който можеше да се опре. Това обстоятелство изключително много я улесняваше при решаването на трудни – най-вече финансови и организационни – проблеми”, добавя Яхиел. Особено много тази подкрепа проличава в дейността на Людмила Живкова по честването на 1300 години от създаването на българската държава през 1981 г. В тази инициатива Тодор Живков вижда възможност да даде простор за на дъщеря си и от друга да пропагандира комунистическото управление като най-успешното в цялата българска история. Петър Семерджиев подчертава:

„На Людмила Живкова бе предоставена специална активна роля в подготовката на честването на 1300-годишнината на българската държава. Това честване бе благоприятен повод, за да се демонстрира, че ръководството на българската комунистическа партия е застанало на национални позиции, че то защитава националните интереси на българския народ и заедно с това, това честване бе един повод да се изтъкне мястото, ролята, заслугите, личността на Людмила Живкова.

Организирането им имаше обаче и една друга цел. Чрез тях трябваше да се подчертае и ролята, която се предоставя на България като непосредствен съветски съюзник на Балканите. През това време съветската политика на Балканите по същество беше претърпяла поражение. Тя  можеше да разчита единствено на България.

Що се отнася до значението, което имаше чествуването на 1300-годишнината за Людмила, то бе за нея една демонстрация, която не говореше за сила и влияние на Людмила Живкова, но която изтъкваше преди всичко името й, тъй като я поставиха начело на Комитета за чествуването. Благодарение на това предоставиха й и много средства. А Людмила Живкова, като дъщеря на първия секретар, можеше да иска всичко от министъра на финансите и той да даде всичко, без да съгласува с когото и да било.

Никой министър на културата преди не можеше да направи това. Не могат да се приведат обаче никакви други факти, които да покажат, че Людмила Живкова е имала някаква изключителна роля и изключителна власт. Тя можеше да дава командировки, можеше да дава хонорари, да харчи за строителство, за културни центрове и т.н., но не повече от това.

От друга страна, честването на 1300-годишнината, освен този подчинен момент – изтъкването на личността на Людмила, имаше значение и поради нещо друго. Във връзка с това честване трябваше да се обхване и представи цялата история на българската държава от основаването й до наши дни, за да се докаже, че от 1956 година насам, българската държава е преживяла фактически своя най-голям разцвет, благодарение на ръководството на „своя велик син”, Тодор Живков. Такава цел бе поставена: да се покаже, че България никога не е преживявала такъв разцвет, какъвто е преживяла през своя социалистически период.”

Служба „Културно наследство” и злоупотреби с милиони

За отбелязването на 1300-годишнината от създаването на българската държава е осъществена широкомащабна подготовката, включваща създаването на служба „Културно наследство“ към МВнР през 1977 г., подпечатано със секретно решение на Политбюро. За ръководители на службата са избрани председателката на Комитета за изкуство и култура Людмила Живкова, външният министър Петър Младенов и вътрешния Димитър Стоянов, а пряк началник на става зам.-външния министър Живко Попов. Мегаломанската идея на Живковото управление е била закупуването или при невъзможност за това – „набавянето” (кражбата) на произведения на изкуството в чужбина, с които да се обогатява културното и национално наследство.

В плана е включено и разузнаването. „Към Първо главно управление на Държавна сигурност беше създаден отдел за културно историческо развитие. Разработваха се програми какви исторически документи, картини, ръкописи, свързани с историята на нашата страна, могат да се придобият по оперативен път. След като се придобиваха дадени документи или предмети те се представяха на „Културно наследство“, където се правеше експертна оценка“, разкрива тогавашният министър Димитър Стоянов.

За главни оценители на службата са привлечени Богомил Райнов и Светлин Русев. Александър Фол и Александър Стезов са ангажирани по реализирането на сделките в чужбина. В дейността на службата е включен и един от най-близките на Живков хора – Мирчо Спасов, дългогодишна дясна ръка на генералния секретар в Държавна сигурност, а по това време оглавяващ отдел „Задгранични кадри” в ЦК. „Да съдействам на служба „Културно наследство” ме привлече Людмила Живкова. Две години утвърждавах разходите на службата. Считах се за помощник на Людмила Живкова. При последващи срещи с Тодор Живков, преди да ме пенсионират, той ме упрекна, че съм подписвал две години разходите на службата. Като му казах, че това е ставало със съгласието на дъщеря му, Живков млъкна”, разкрива Мирчо Спасов.

Прикриване на аферата

Действителната задача на Живковият съратник е да прикрива злоупотребите с милиони държавни средства в „Културно наследство” чрез унищожаването на разходната документация на службата. Подписът на Людмила Живкова, заедно с този на външния министър Петър Младенов, стои под строго секретна Инструкция за отпускане, изразходване и отчитане на средства по „Издръжка на дипломатическите представителства от 16 юни 1976 г. В параграф 18 на раздел „Особени разходи” е отделено перо „Оперативни разходи”, в което се указва как да се унищожават документите за разходите: „След одобрението на отчета комисията унищожава чрез изгаряне финансовите отчети и приложените към тях разходооправдателни документи. За целта се съставя протокол, който се предава на финансово-отговорното длъжностно лице за съхранение”.

Как е изглеждала дейността на службата разкрива ревизията, извършена след 1981 г. Тя констатира, че за периода от май 1975 до юли 1981 службата е изразходвала общо над 9,3 млн. лева. За закупуване на произведения на културата са похарчени 2,9 млн. лева, за командировки над 2 млн. лева, за техника – близо 1 млн. лева, а за обеди , вечери, хонорари и бакшиши – над 3 млн. лева, неправилно изплатени са над 400 000 лева.

Хора като бившия сътрудник на Живков Нико Яхиел, който е пряк наблюдател на случилото се, смята, че Людмила Живкова е донесла промяна е общата атмосфера в културния живот:

„Тъкмо през тези години и благодарение главно на нея беше нанесен силен удар върху всемогъществото на метода на социалистическия реализъм и на свързаните с него догми. Създадена беше обстановка на търпимост.” Колко ядове създаваше Живкова на баща си, който трябваше да понася упреци и да дава обяснения пред Брежнев и други съветски ръководители! Много от нейните инициативи бяха в разрез с разбиранията на самия Живков. В редица отношения бяха предизвикателство към постулатите на ортодоксалния марксизъм.”

Ударът за Живков обаче идва през 1981 г. (десет години, след като е загубил съпругата си), когато дъщеря му почива броени дни преди да навърши 39 години.

СЛЕДВА: Смъртта на Людмила Живкова.