|

Документи

Документи

Календар

Черен календар на комунизма
„Десталинизацията” или как Живков използва вятъра на промяната в Кремъл през 1953 г., за да се добере до властта ПДФ Е-мейл
Рубрики - Архиви
Написано от Мирослав Коев   
Четвъртък, 20 Март 2014 10:37

alt
Сайтът desebg.com публикува презентацията на експерта от Държавна агенция „Архиви” Мирослав Коев, изнесена по време на премиерата на първия съвместен документален сборник на Комисията по досиетата и Държавна агенция „Архиви” – „Десталинизацията – дилемата на едно противоречиво десетилетие (1953–1964)”, състояла се на 18 март 2014 г. в Софийския университет „Св. Климент Охридски”.

В доклада си Мирослав Коев засяга три основни процеса, протичащи в периода 1953-1964 г., документирани в публикуваните в сборника архивни материали: процесът на премахването на култа към личността, вътрешната борба в БКП за овладяването на властта и очакванията и нагласите в обществото. Оригиналното заглавие на доклада е „Десталинизацията” – борба за овладяване на властовите ресурси”. Вътрешните заглавия са на сайта.


Когато разглеждаме процеса на т.нар. десталинизация трябва да имаме предвид, че той протича успоредно поне в три линии. Именно тях смятам, че сме се постарали да откроим в сборника  „Десталинизацията – дилемата на едно противоречиво десетилетие (1953–1964)” и се надявам да сме успели в това си начинание.


Борбата срещу култа на личността

Първата линия, която се забелязва е премахването на известния култ към личността на съветския диктатор. С други думи тук трябва да приемем десталинизацията в нейния буквален смисъл. Сталин безспорно е човекът, който успява да ръководи и координира дейността на комунистическите партии. Ето защо след неговата смърт за тях е доста трудно да поемат по нов път, а мнозина от ръководителите им се надяват такъв път изобщо да няма.

Объркването след 5 март 1953 г. е голямо не само на ръководно, но, ако мога да си послужа с комунистическата терминология, и на низово ниво. Едно от нещата, които ясно се набиват на очи е скъсването на нишката между ръководен елит и ръководено общество що се отнася до обясненията за това какви са заслугите и недостатъците на покойния съветски лидер.

 

alt

 

Тъй като за редовите комунисти култът към съветския вожд е condition sine qua non, то висшият ешелон на властта следва да намери начин да разбие статуквото, като едновременно с това опази собствения си образ от обвинения в съучастие. Ето защо трябва да изминат почти дванадесет години, за да бъде дадена окончателна преценка за делото на Сталин.

Какво имам предвид? Ако през 1953 г. за основен „предател” е посочен Лаврентий Берия и редовите комунисти и трудови колективи задават въпроса „Как другарят Сталин не е разбрал, че Берия е враг?”, то през 1961 г. Тодор Живков обявява пред Ноемврийския пленум на ЦК на БКП:

„Сталин създаваше ненормална обстановка в Комунистическата партия на Съветския съюз, грубо погазваше ленинските норми на партиен живот… Сталин смаза и Върховния орган на Комунистическата партия на Съветския съюз – конгреса… Култът към личността на Сталин нанесе щети и на братските марксистко-ленински партии, на международното комунистическо и работническо движение.”

Именно тези процеси на кристализиране представата за съветския вожд сме подчертали в настоящия ни труд, като естествено ясно е откроена пряката им зависимост от директивите, изработени от Москва. В този смисъл са цитирани например „Резолюцията на ЦК на БКП във връзка с ХХ конгрес на КПСС и поуките от него, приета на Априлския пленум през 1956 г., както и Доклада на Тодор Живков пред пленума на ЦК на БКП за поуките от ХХІІ конгрес на КПСС за развитието на страната. Стремежът ни е и да изтъкнем и различните мнения по въпроса на българските партийни лидери, доколкото сред тях се откриват някои нюанси.

Особено показателно в това отношение е поведението на Вълко Червенков до 1956 г., който така да се каже започва критиките спрямо „култа към личността” – нещо само по себе си парадоксално доколкото една личност отхвърля почитанието към самата себе си. Подобно е и поведението на Антон Югов. Смятам, че използваните документи от личните фондове на двамата (317 Б – на Югов) и 396 Б (на Червенков) ясно подчертават опита на двама партийни ръководители да се разграничат от собствените си действия в „епохата на култа”, за да могат да съхранят позиции и да се ориентират в духа на Новото време.

 

alt

 

Всъщност това е и една от основните особености на „десталинизацията” – прехвърлянето на своята отговорност на чужд гръб, нещо, което по мое мнение е защитено достатъчно прегледно в настоящия сборник. Ето кратък пример в това отношение. В своето изказване пред Априлския пленум Вълко Червенков обвинява „бериевските вражи елементи”, в извършените по собствените му думи извращения в Държавна сигурност и директно заявява “Аз не мога да взема върху себе си вината за това, че съм давал някакви непосредствени указания за порочни методи на следствие в Държавна сигурност. Наопаки, аз съм се борил против това”.


Битката в БКП за овладяване на властта

Оттук произтича и втората линия, по която можем да проследим процеса на десталинизацията, а именно борбата вътре в БКП за овладяване на властовите ресурси. В това отношение наличните документи, не дават достатъчно информация за диктовката от страна на СССР, кои партийни функционери да бъдат образно казано отдалечени или приближени до управлението на партията и страната.

Тук сме се постарали да изясним нещо, върху което не случайно обръщат внимание проф. Баев и доц. Грозев в предговора към изданието, а именно фактът, че сталинският политически модел се трансформира в „постсталински” от личности, участвали най-активно в репресиите до 1953 г. Тук обаче има някои отлики между българския и съветския модел. Не случайно Вълко Червенков постепенно е изтласкан от заеманите позиции, без към него да се подходи радикално като към един Берия в СССР. Мисля, че в случая можем да се доверим на Тодор Живков, който в речта си пред пленума на ЦК на 4 ноември 1962 г. директно заявява:

„Много наши ръководещи другари… ги вълнува въпросът… защо нашата партия, партийното ръководство не направиха всички необходими изводи докрай на Априлския пленум? Аз веднага отговарям – защото нямаше единство в партийното ръководство…

Вие знаете другари, че намалихме огъня срещу Червенков и срещу отрицателните прояви вътре в партията и го насочихме главно срещу  фракционните центробежни сили в самия ЦК и Политбюро…

Така че ние бяхме принудени да намалим огъня срещу култа към личността и резултатите от култа съзнателно, за да овладеем положението, за да не се отиде до разцепление и до най-страшното в нашата партия, което можеше да бъде”.

 

alt

 

Именно тази вътрешно-партийна борба, както и етапите през които преминава тя,  сме се старали да подчертаем в настоящия сборник. Затова в него можете да намерите доклада на Антон Югов пред заседанието на ЦК на БКП от 11 юли 1957 г. за изваждането на Георги Чанков, Йонко Панов и Добри Терпешев от състава на ЦК, съпоставен с доклада на Тодор Живков пред пленума на ЦК от 4 ноември 1962 г. за допуснатите от самия Антон Югов, Георги Цанков и Руси Христозов за допуснатите извращения в периода 1949-1950 г. и произтичащото оттук решение за изваждането им от състава на ЦК и изключването на Червенков от БКП.

Ето и второто – по-широко значение на термина „десталинизация” – като вътрешнопартийна разправа с опасните противници. Интересното е, че когато този процес приключва към 1962 г., се заражда нов култ към личността, не останал незабелязан от съвременниците.

„Другарят Хрушчов дава най-голям личен принос за правилната политическа линия на нашата борба… Означава ли всичко това, че сега се създава някакъв нов култ към личността на др. Хрушчов… Не в никакъв случай не може да се каже това. Та нали именно ЦК на КПСС начело с др. Хрушчов е най-последователният, твърд и решителен борец за пълно ликвидиране на отрицателните последици от култа към Сталин, против възникването на какъвто и да е култ към личността въобще”, заявява Тодор Живков.


От десталинизация към живковизация

Сиреч не може да има култ към личността на този, който се е обявил против култа към друга личност. Желязна логика, която сме проследили и по отношение личността на самия Живков или както твърди Митко Григоров при избора на Живков за първи секретар на БКП и председател на Министерския съвет „безспорно е, че с цялата своя забележителна дейност др. Живков спечели любовта и уважението на нашата партия, на нашия народ. Той има висок авторитет в цялата партия и страна”.

Т.е. паралелно с процеса на десталинизацията тече процесът на живковизацията в редовете на комунистическата партия. Именно затова и борбата срещу култа към личността някак си протича паралелно с разправата както с реалната, така и с мнимата вътрешна и външна опозиция, което за Тодор Живков определено е приоритет. И всъщност краят на десталинизацията удивително съвпада с поемането на всички управленски лостове от човека от народа. Впрочем историята се повтаря донякъде като фарс с прехвърлянето отговорности и грехове на самия Тодор Живков след отстраняването му от власт през 1989 г., но това е друга тема.


Борбата срещу култа към личността и очакванията на обществото

Дотук се опитах да очертая рамките на десталинизацията и свързаните с нея процеси вътре в самата БКП. Третата линия, по която можем да проследим борбата срещу култа към личността е свързана с очакванията и стремежите на самото общество. В това отношение особено показателни са документите, които отразяват външната политика на България и промените в зададените насоки на икономическото й развитие. При прочита на тези документи ясно се забелязва страхът от настъпващите промени в някои страни от Източна Европа. Събитията в Полша и особено в Унгария показват на българските комунисти, че на 4десталинизацията” трябва да бъдат сложени рамки, от които тя не бива да излиза.

 

alt

 

Всъщност става дума за рамкиране на самите обществени настроения, осъществявано чрез строго следене на нагласите и възгледите сред населението. В това отношение сме се постарали да обогатим нашия сборник с богат материал от отдел „Пропаганда и агитация” (ф. 1Б, оп. 15) и „Наука и образование” (ф. 1Б, оп. 16) при ЦК на БКП, както и от секретните решения на Секретариата и Политбюро (ф 1Б, оп. 64).

Наблегнали сме върху разправата с вътрешнопартийната опозиция и нейната аргументация. За пример мога да посоча процеса срещу групата на Никола Куфарджиев. Обвиненията срещу нея в прокарване принципите на югославския ревизионизъм като терминология трудно могат да бъдат различени от обвиненията към Трайчо Костов като югославски агент през 1949 г., въпреки че формално още от средата на 50-те години започва затопляне на отношенията между София и Белград.

С други думи външната политика на България безспорно следва съветския курс на сближение с Югославия, но Белград все още се разглежда като заплаха за вътрешния ред в страната. При преследването на неудобните членове на БКП безспорно се използват средства от иначе отречената епоха на култа към личността. Т.е. ставаме свидетели на едно разминаване в „десталинизацията” на ниво външна и вътрешна политика.


Страхът от Унгарското народно въстание през 1956 г.

В това отношение страхът от унгарските събития е доста голям и точно подчертан с достатъчно документален материал в сборника. Безспорен факт е, че БКП успява да удържи процесите в предварителното зададеното от нея русло и в този смисъл протестите на тютюноработниците в Пловдив и текстилните в Хасково са само отклонение от общото правило.

Разбира се, веднага на преден план изпъкват промените в областта на културата и репресиите срещу представителите на интелигенцията и потенциалните „врагове с партиен билет”.

 

alt

 

В крайна сметка „десталинизацията” на ниво обществени настроения може да бъде разглеждана в по-широк смисъл като „декомунизация” или казано по-точно страхът от декомунизация в ръководните среди на комунистическия елит ограничава периметъра на борбата срещу култа към личността и до голяма степен го свива в рамките на схоластичната реторика.


Специфики в изворовия материал

Бих искал да обърна внимание и върху някои специфични особености на изворовия материал, с който сме работили. Наистина една голяма част от документите се публикуват за първи път и логично представляват обект на засилен интерес. Други от тях могат да бъдат прочетени свободно на сайта на Държавна агенция архиви в колекцията с протоколи на Политбюро и ЦК на БКП.

За да не звуча твърде общо ще посоча конкретен пример. А.е. 219-226 от ф. 1Б, оп. 5 се отнася до протоколи от пленум на ЦК на БКП от 6 и 7 септември 1956 г. във връзка с делата на Трайчо Костов и свързаните с него процеси и протоколи на комисията на ЦК на БКП по проверка на следствените материали и съдебните дела на подследствените и осъдени лица във връзка с процеса срещу Трайчо Костов. (Протоколите са разгледани в периода 23-29 май 1956 г). и обхваща обем от над 1500 листа.

В хода на работата преценихме, че няма да бъде целесъобразно да посочим селективни цитати от тези документи, тъй като те не могат да очертаят пълната картина на процесите, а се отнасят само до съдбите на отделни личности. Ето защо не включихме в настоящия сборник документи от този иначе твърде любопитен за епохата материал, още повече, че той може да бъде намерен от онези, които се интересуват на сайта на агенцията, както вече посочих.

Други характерни за темата документи могат да бъдат открити във Ф. 381 Б „Комисия при ЦК на БКП за разглеждане молбите на неоснователно репресираните по времето на култа към личността”, който в момента обработвам и затова не е включен в настоящия сборник.

 

alt

 

Подобна е и логиката ни на мислене по отношение на документите, свързани с икономическите процеси, протичащи в епохата между 1953-1964 г. Като имаме предвид, че икономическото развитие е твърде обширен проблем, може би за цял нов сборник, ние публикувахме документи, които подчертават изграждането на една твърде обобщена рамка.

А именно щрихирахме само процесите, започнали под влияние на СССР с изместването на акцента от развитието на тежката промишленост към насоките за развитие на леката промишленост, селското стопанство и благосъстоянието на трудещите се, до връщането на махалото в посока ново развитие на тежката промишленост чрез изграждането на Металургичния комбинат „Кремиковци”.

В заключение бих желал да споделя, че настоящият сборник би следвало да се разглежда само като начало на бъдещи публикации на богатия материал, свързан с доскорошното ни минало и неговото осмисляне не толкова от изследователите, които отдавна са направили това, а от по-широк кръг любопитни читатели, склонни да потърсят причините за съвременното ни развитие, в заложените им още преди десетилетия параметри.

 
FacebookTwitter
Google BookmarksLinkedin
MySpaceRSS Feed

Регистър

Регистър на сътрудниците на Държавна сигурност и разузнавателните служби на БНА

Виртуален музей

Виртуален музей на българския комунизъм
https://www.desebg.com

Коментарно

Коментарно

Библиотека

Библиотека

Речник

Коментарно
komdos
Декомунизация
Христо Христов