Малко след Великден стана ясно, че служебният премиер Марин Райков е направил още един ход, с който реабилитира присъствието на сътрудници на бившите тайни комунистически служби във властта.

Агенти на ДС – посланици със специални поръчения

Става въпрос за назначаването на координатори и посланици за специални поръчения на няколко дипломати с принадлежност към бившата Държавна сигурност и разузнавателните служби на БНА.

Служебният премиер е и министър на външните работи, но служебното правителство няма правомощия да предлага на президента назначаването на дипломати зад граница. Още с встъпването си в длъжност обаче Марин Райков се е възползвал от възможността да определи повече от половин дузина дипломати с досиета за координатори и посланици за специални поръчения. Сред тях има и посланици, които Николай Младенов, министър на външните работи в кабинета на ГЕРБ, смени след декември 2010 г., когато комисията по досиетата разкри сътрудниците на комунистическите тайни служби сред дипломатите. Тогава кабинетът Борисов реше да прекрати назначенията на кадри и агенти на ДС и разузнавателните служби на БНА в българската дипломация.

На практика обаче служебният премиер е сменил политиката на 180 градуса. Сред назначените посланици със специални предназначения са следните сътрудници на комунистическите тайни служби:

Валентин Радомирски – бивш посланик в Румъния (2009-2011), щатен сътрудник на Разузнавателното управление на Генералния щаб на БНА;
Райко Райчев – представител в ООН в Ню Йорк (2007-2011), секретен сътрудник на Първо главно управление (ПГУ)  на ДС;
Драговест Горанов – посланик в Делхи (2003-2006), секретен сътрудник на ПГУ на ДС;
Емил Вълев – посланик в Брюксел (2002-2006), агент на Второ управление (ВГУ) на ДС;
Димитър Икономов – посланик в Сеул (1996-2001) и в Будапеща (2006-2010) – агент на ВГУ;
Петър Стефанов – посланик в Абуджа (2008-2009) – агент на ВГУ и секретен сътрудник на ПГУ;
Златин Тръпков – посланик в Хага (2007-2011) – секретен сътрудник на ПГУ.

(С онлай досиетата на действащите към 2010 г. посланици може да се запознаете тук).

Мотивите на служебния премиер за назначението им, че всички тези стари дипломати са с опит, който трябва да бъде използван. Вероятно ако би имал възможност Марин Райков не би се двоумил да назначи тези, а и други дипломати с агентурно минало и за посланици.

Принадлежността към ДС като чалгата на прехода – не изпусната фраза, а реална политика

Затова вече не трябва да ни учудва факта, че Марин Райков назначи и агент на ДС сред зам.-министрите в служебния кабинет, който публично защити. Скандалът със зам.-министъра на икономиката, енергетиката и туризма Божан Стоянов всъщност не се оказва изключение, а част от краткосрочната политиката на Райков в качеството му на служебен премиер и външен министър. С нея той не се съобразява с декларираната през 2011 г. от кабинета Борисов и политиката и потвърдена от президента Росен Плевнелиев линия за ограничаването на кадрите и агентите на ДС в българската дипломация и в състава на Министерския съвет.

Поради тази причина изявлението на Марин Райков след скандала с досието на зам.-министър Божан Стоянов, че „принадлежността към ДС е част от чалгата на прехода” не е случайно изпусната фраза, а напротив – потвърждава неговата позиция, че той не вижда проблем, когато хора, свързани с репресивния апарат на БКП, са назначавани ръководни постове във властта.

Словесната реабилитация на агентурния апарат на комунистическите служби

Въпреки че определи връзката с ДС като част от чалгата на прехода Марин Райков сам продължи да възпроизвежда „чалга”, коментирайки в редица свои изявления въпроса със зависимостите от комунистическото минало и неговото осветяване. Наскоро по Би Ти Ви (предаването „Нека говорят с Росен Петров”) той заяви:

„Трябва да преодолеем съблазънта да се маскарим и да се замеряме с досиета и картончета. Темата за посланиците-агенти на Държавна сигурност от самото начало е третирана не както трябва, тъй като под един критерии са поставени хора, които наистина са работили за страната си и доносниците. Ние не управлявахме добре този казус и аз затова казах, че обвиненията за ДС и това разхвърляне на картончета е чалгата на прехода.”

По-далеч от Първанов и Станишев – атака срещу комисията по досиетата

В същото интервю Марин Райков дори си позволи да отиде по-далеч от това, което са си позволявали  предишният президент Георги Първанов и премиерът при тройната коалиция Сергей Станишев, а именно да поставя под съмнение необходимостта от комисия по досиетата.

Служебният премиер заяви, че „ние не поставихме тази тема в една правилна рамка и създадохме структури, които застанаха между документа и хората. Нямаме нужда от посредници. Всички документи трябва да бъдат явни, хората да могат да влязат в интернет, да попълнят едно име и да стане ясно кой какъв е бил.”

Изглежда Марин Райков е пропуснал момента, че приетия през 2006 г. закон за досиетата е плод на политически консенсус и в резултат на активната намеса и натиск върху властта на гражданското общество. Съставената тогава комисия по досиетата в следващата си петгодишна дейност обяви над 6100 сътрудници на комунистическите тайни служби на ръководни постове във властта и обществения сектор през годините на прехода. Тази нейна дейност и независимостта й я превърна в трън в очите на не един или двама противници на отварянето на досиетата.

Като позицията на БСП – разделение на сътрудници и доносници

Според Райков в България няма лустрационни закони в България, но е важно да има истина. Той обаче възприема същата теза, с която през 2006 г. БСП, още преди да се приеме закона за досиетата, се опита да раздели сътрудниците на „добри” и „лоши”. На такива, които са служили на страната и на доносници. Тогава например, министърът на вътрешните работи Румен Петков (БСП) твърдеше, че сътрудниците на Първо главно управление на ДС (разузнаването) са работили за родината, а тези на Шесто управление на ДС са били доносници. Подобно разделение в закона за досиетата обаче не бе направено.

Това обаче не пречи на Марин Райков да твърди: „Нека да не забравяме, че минаха десетилетия от този период, дължим истината на обществото, дължим истината преди всичко на пострадалите, но да слагаме в едно тези, които са извършвали престъпление срещу личността и тези, които не са – не е възмездие спрямо пострадалите. Това е по-скоро една допълнителна несправедливост, а с несправедливост не може да се компенсира друга несправедливост.”

Защитникът на неоправданите дипломати с досиетата

В интервю от събота (11 май 2013 г.) пред в. „Труд” служебният премиер още веднъж се опита да защити дипломатите, свързани с репресивния апарат на БКП. Той заяви:

„Очевидно е, че редица български посланици са били сътрудници на ДС. Същевременно в България не действат лустрационни закони, което доведе до положение, при което тези хора запазват посланическия си ранг, получават възнаграждения, но не работят пълноценно. Пожелах те да бъдат по-активно привлечени към работа, защото няма логика някой да получава възнаграждение, без да изпълнява произтичащите от ранга му ангажименти. Никой от тези хора не е предвиден да поеме ръководството на задгранична мисия и следователно не може да се говори за някаква драматична промяна в подхода. Следващото правителство трябва да прецени какво отношение ще има към тази тема. Една несправедливост не може да бъде заличена с друга.”

Както вече веднъж имах възможност да посоча позицията на Марин Райков само на пръв поглед изглежда изненадваща. Син на дипломат по времето на комунизма, който е обслужвал политиката на управляващата тогава БКП, Райков е далеч от онази действителност, която ни описват архивите на ДС – репресии, изселвания, лишаване от права и възможности за развитие, в по-лошите случаи – физически тормоз, затвор и убийства.

Марин Райков обаче дължи изкачването си във властта и кариерата си на дипломат именно на политическата сила, която обеща да извърши демокунизация в България и да отвори досиетата – СДС. През 1997-2001 г. той (в качеството си на зам.-министър на външните работи, а и като посланик в Париж) е част от управляващите, които приеха Закон за обявяване на комунистическия режим за престъпен.

През 2009 г. при правителството на ГЕРБ Марин Райков отново е зам.-министър на външните работи при министър Румяна Желева. От 2010 г. отново е назначен за посланик в Париж. В края на същата година ГЕРБ сложи край (поне при тяхното управление) на назначаването на дипломати с досиетата.

Райков би следвало най-малко да следва близка до тази политика линия, а не да се превръща в човек, който за два месеца направи толкова опити в публичното пространство за реабилитацията на сътрудниците на комунистическите тайни служби. Подобни действия са си позволявали само представители на БСП или на самата Държавна сигурност. Това е показателно колко бързо една политика в България, свързана с ограничаване на присъствието на кадрите на ДС във властта и в дипломацията, може да бъде заменена от друга. Подобни примери има и в миналото и те са свързани все с конюнктурни ситуации в политическия живот, каквато наблюдаваме и в момента. Винаги обаче действителните мотиви на изразителите на подобни реставрационни и неприемливи за една немалка част от обществото политики рано или късно намират своя логичен отговор.

Край на сагата с досиетата – когато не са във властта

Мнението на Марин Райков е, че трябва да се сложи край на тази история, която неизменно съпътства всички години на прехода. „Въпросът за ДС беше част от основния политически дебат в продължение на четвърт век в България. Стига толкова! Истината трябва да се каже на хората на сто процента и да приключим с тази тема”, твърди служебният премиер.

Хората, които за разлика от него не се интересуват инцидентно от този проблем, познават и следят най-добрите практики в страните от Източна Европа, преживели комунистически тоталитарни режими. Там въпросът не е разрешен с магическа пръчка нито за една, две или 5 години. Там също действат комисии по досиетата и също има огласяване на сътрудниците във властта от подобни независими държавни органи. Малцина обаче са тези, които си позволяват да поставят под съмнение необходимостта от подобни институции или да се опитват да прехвърлят отговорността върху тях. За ефективното осъществяване на целия този процес, който в България започна едва през 2007 г. обаче се иска политическа воля и постоянна държавна политика, а не както още при служебния кабинет – противоположна позиция на предишната.

Без съмнение, ако Марин Райков не беше назначил агент на ДС сред зам.-министрите или не се беше проявил с такъв щедър жест към група посланици с агентурно минало, темата за ДС и скъсването с нейните зависимости едва ли щеше да присъства в медийното пространство във време, когато пред българското общество има други важни предизвикателства.

Затова хора като Марин Райков трябва да знаят, че краят на темата за ДС ще престане да бъде актуална само при едно условие, когато управляващите спрат да се обвързват назначенията на ръководни постове на хора, служили на един тоталитарен режим, подчинен на чужди господари в Москва.