„Запознах се с кандидата за премиер Пламен Орешарски през 2005 г., непосредствено преди внасянето на проекта за кабинет на тройната коалиция. Той прави впечатление на сдържан, спокоен, диалогичен и екипен човек”. Думите са на лидера на БСП Сергей Станишев, казани от парламентарната трибуна на 29 май 2013 г. по време на представянето на правителството на Орешарски. Малко по-късно то беше избрано с гласовете на парламента група на социалистите и ДПС, като преди това необходимият кворум бе осигурен от лидера на „Атака” Волен Сидеров. По думите на Станишев Пламен Орешарски е символ на най-добрите неща, които са се случвали в един предишен период на развитие на България.

От март тази година, когато Станишев предварително номинира Пламен Орешарски за бъдещ премиер (ако БСП спечели изборите), той всячески е представян като солиден икономист, надпартиен, експерт и изобщо като точния човек, който единствен може да се справи с положението.

 В същото време малцина медии припомниха някои факти от близкото минало, които дават една по-различна представа за настоящия министър-председател.

За Станишев е разбираемо защо си спомня за Орешарски от 2005 г. Тогава икономистът влезе в правителството му, подкрепено от тройната коалиция на БСП, ДПС и НДСВ, като министър на финансите. Зад този политически проект тогава стоеше президентът Георги Първанов. Станишев не обича да си спомня унизителния факт, но при първото гласуване в Народното събрание през 2005 г. на кабинета му той не събра необходимата подкрепа и лидерът на социалистите се оказа в неловката ситуация на  не избран за премиер. Едва след намесата на президента и пазарлъците с НДСВ и вкарването на царската партия във властта изборът на Станишев успя при втория опит с мандата на ДПС.

Преди 10 години обаче в политическата кариера на Пламен Орешарски се случва събитие, което е ключово за неговото оформяне към групата на онези всеядни политически играчи, които нямат сантиментални или морални задръжки да бъдат определени като политически номади.

През 2003 г. Пламен Орешарски не е депутат от БСП, нито министър в кабинет, оглавяван от лидера на социалистите, камо ли техен кандидат-премиер. Напротив, той е зам.-председател на Националния изпълнителен съвет на СДС и кандидат на дясната партия за кмет на София.

Неговата кандидатура обаче е оттеглена от тогавашният лидер на СДС Надежда Михалова, след като става ясно, че Орешарски е посетил Васил Божков в неговия офис заедно с Антоан Николов, бивш председател на Столичния общински съвет по време на управлението на СДС. Нерегламентирана среща, за която ръководството на СДС не знае. За Васил Божков би могло да се напише много, но е достатъчно да се посочи, че Божков е най-богатият български бизнесмен и един от най-големият след олигарсите в страната, ако не и най-големният.

След оттегляне на кандидатурата му Орешарски си спестява коментарите, но се разделя със синята партия – подава оставка като зам.-председател на НИС на СДС. Връща се към преподаването в УНСС, докато е забелязан от президента Георги Първанов.

През изминалите месеци този епизод беше припомнен на Орешарски само веднъж. В началото на април тази години в Би Ти Ви той  беше попитан дали съжалява за срещата си през 2003 г. с Васил Божков. Настоящият минситър-председател заяви:

„Не, не мисля, че тази среща беше предпоставка или причина”. Той обясни, че изгонването му от СДС се дължи на други неща, за които не се интересувал нито тогава, нито сега.

За това доколко една такава тайна среща в миналото може да е основание да се счита, че съответния играч на политическата сцена може да изпадне в олигархични зависимости говори най-точно една реплика на бившия зам.-министър на финансите в кабинета Станишев и днешен депутат от левицата Георги Кадиев. Коментарът му е от времето, когато Орешарски е финансов министър и прави предложение за намаляване на данъците от хазарта: „Министърът на финансите Пламен Орешарски работи за един сектор – за хазарта, а там основен играч е „Еврофутбол”, което означава, че министърът работи за Васил Божков“.

Всъщност влизането си в политиката Орешарски дължи на СДС и на Иван Костов, който го направи зам.-министър на финансите в своя кабинет в периода 1997-2001 г. Тогава Орешарски отговаря за управлението на държавния дълг.

Пак пред Би Ти Ви, когато бе попитан за срещата му с Божков през 2003 г., на Орешарски беше зададен и въпроса какви са политическите му възгледи – леви или десни. Орешарски отговори, че идеологията „ляво – дясно” е била малко архаична и през 90-те години прагматизмът е потиснал всички идеологии. „Всички идеологии, партии, правителства имат една обща цел – подобряване на благосъстоянието на гражданите, но инструментариумът им е различен. Можете да работите за държавата си, без да извеждате на преден план от коя политическа сила сте”, каза Орешарски.

Ако върнем лентата още по-назад ще установим, че Пламен Орешарски влиза в Министерството на финансите като директор на дирекция „Държавно съкровище и дълг” през 1993 г. по време на кабинета Беров, останал в историята с нарицателното определение кабинета на „Мултигруп”. По времето на правителството на БСП с премиер Жан Виденов икономистът се издига и става член на Управителния съвет на Държавна спестовна каса и председател на Управителния съвет на Търговска банка „София-банк”.

Неотдавна, след номинацията на Орешарски за премиер, политологът Антон Тодоров публикува анализ за бизнес връзките му 90-те години. В него той подчертава съдружието на Орешарски с Максим Димов, бивш депутат от ДПС, после от НДСВ, определян като „ковчежникът” на царя, а също така и с Георги Агафонов, бивш депутат от Българския бизнес блок, известен повечето като кредитен милионер и сътрудник на Държавна сигурност.

При представянето на Орешарски в Народното събрание Станишев спести една негова характеристика, която обаче мнозина не са забравили. Особено учителите. Орешарски я прояви по време на учителската стачка през 2007 г., когато на преговори за увеличението на заплатите с учителския синдикат финансовият министър се обърна към колегата си – министър на образованието Даниел Вълчев и му подшушна: „Дай да разваляме седянката”. Вярно е, че Орешарски после се извини, но репликата е показателна.

Тези факти е хубаво да бъдат припомняни за онези, които обещаха да върнат България на хората (на кои хора предстои да разберем), обещаха социално бъдеще, свобода и перспектива. Вместо това в първите три дни от новия кабинет управляващите се захванаха с неща, които могат да бъдат определени само с две думи – пълна реставрация: реабилитиране на сътрудниците на комунистическите тайни служби в българската дипломация, връщане на полицейските правомощия на ДАНС (все едно, че са забравили какво роди това само за година при тройната коалиция и Станишев) и връщане на пушенето в заведения (пълен популизъм!).
Въпреки че многократно по време на компанията Пламен Орешарски каза, че ще гледа на проекта АЕЦ „Белене” като икономист от вчера премиерът вече „има усещането”, че по-изгодно ще бъде България да довърши проекта.

Най-точната картина на това, което се случва в момента в България това, което предстои да се случва направи германският разследващ журналист Юрген Рот (книгата му „Новите български демони” е специално посветена на организираната престъпност в България). За разлика от много български медии той не спести миналото на днешния премиер на страната именно, когато той влиза във властта, а не когато излиза от нея, както обикновено става у нас. Ще си позволя да цитирам неговия анализ, излъчен по „Дойче веле” под недвусмисленото заглавие „Новата българска трагедия", защото е показателен:

„Случващото се сега е трагедия не само за българите. Това е трагедия за цяла Европа. Новото правителство може да води страната само в една посока - към Кремъл на Путин. Някои наричат новото българско правителство експертен кабинет, само че те използват този термин единствено, за да прикрият реалността. Това не е никакъв кабинет от технократи, а политически кабинет, от който да те хване страх. Той има една основна задача – със средствата на политиката да бъдат материализирани безскрупулни властови интереси.

Само един поглед върху ключовите фигури в новата власт е достатъчен. Пламен Орешарски – министър-председател, талантлив опортюнист и преди време свързван с олигарха Васил Божков-Черепа;  партията ДПС, в която конците очевидно дърпа политическата мутра Делян Пеевски – най-вече заради своето богатство и това на медиите на майка му, използвани безскрупулно като инструмент за прокарването на политически и бизнес-интереси; Данаил Папазов – новият транспортен министър, който в миналото имаше добри отношения с ГЕРБ и беше дългогодишен директор на пристанище Варна, за което се твърди, че е обвързано с групировката ТИМ. А както знаем ТИМ не е име на някаква мъжка вокална група, а участник в организираната престъпна мрежа; Волен Сидеров – председател на дяснорадикалната партия „Атака”, за която се говори, че е творение на руските тайни служби ФСБ. Сидеров вижда някакъв заговор на ционисткия Запад срещу православния Изток, а негови книги излизат в издателство „Жар птица”, което издаде и „Моята борба” на Хитлер, както и речите на Гьобелс.”

Според германския журналист, на този фон европейската членка България може да върви само в една посока – към Кремъл на Путин. „За което има достатъчно признаци. За съжаление от това най-много ще страда българският народ, нагледал се на корупция и шуробаджанащини”, смята Рот. Той подчертава, че новото правителство с мандата на социалистите е звездният час на Кремъл: „Сега, когато неговите подставени лица вече имат думата в България, можем да очакваме да бъдат реанимирани проектите „Южен поток” и АЕЦ-Белене – в полза на „Газпром”.

Юрген Рот изтъква, че българските социалисти представляват една корумпирана и мафиотска политическа клика, която не мисли за интересите на българските граждани, а само за това как да задоволи своите собствени егоистични властови амбиции. Германският журналист казва: „Няма никаква разлика с Италия. Там свързаният с мафията министър-председател Силвио Берлускони, който с помощта на медийната си империя и връзките си с Коза Ностра руинира страната, днес си връща подкрепата на мнозинството италианци.”

Рот е убеден, в България не е по-различно. Разликата е само в това, че в България липсва широко гражданско движение, което да се противопостави на тази политическа мафия.