Сайтът desebg.com публикува доклада на доц. Георги Лозанов, председател на Съвета за електронни медии, изнесен на международната конференция „Преходът в Източна Европа през документите на комунистическите тайни служби”, организирана от комисията по досиетата и проведена на 26 ноември 2013 г. в София. В доклада си той разглежда обществения дебат за ДС и комунистическото минало и проблемите пред формирането на колективна памет за тях.

Георги Лозанов е медиен експерт, инициатор на инициативата „Чисти гласове” за доброволно отваряне на досиетата на водещите журналисти през 2006 г., допринесла за приемането на действащия в момента закон за достъп до документите на комунистическите тоталитарни служби и разкриването на сътрудниците им.

Блокиране на оценката за ДС и комунистическото минало

Огласяването на архивите на бившата Държавна сигурност има два аспекта. Единият е свързан с настоящето, а другият с бъдещето. Аспектът с настоящето се отнася до оценката на обществото за тази репресивна структура в миналото, а оттам и оценката за комунистическото минало, защото няма съмнение, че Държавна сигурност е един от най-твърдите ходове в репресивното мислене на комунистическата власт.

На ниво бъдеще това е необходимо, за да се създаде колективна памет за това минало, което да се пренася през поколенията и да може да бъде част от идентичността на хората, които са живели и техните потомци в плана на отговорността и съдбата.

Мнението, което искам да споделя, е, че фактически оценката и в двата плана, двете перспективи, по време на дебата е блокирано. Не може да се създаде ясна оценка. Интересното е, че колкото повече се отдалечаваме от времето на падането на комунизма по-релативистично и по-нефокусирана става оценка за него. Това не е логично, защото е ясно, че историята би следвало да прояснява погледа. Обратното, релативизмът става по-голям и първоначалната след 1989 г., консенсусната присъда над ДС и комунизма постепенно започва да се разпада.

Приемането на закона за досиетата в края на 2006 г. и особено работата на комисията, за нейната добросъвестност няколко пъти вече беше споменавано, не могат да бъдат поставени под съмнение.

Въпросът е, че законът беше приет и комисията създадена, за да може в да бъдат блокирани ефектите от тази дейност. За да може в последна сметка те да не добият тази значимост на ниво обществено съзнание, за което чуваме, че се случва в другите европейски страни, които са излезли от комунизма.

БСП – политическото представителство на ДС

В България се получи така, че едновременно е приет и създаден един процес, и едновременно с това започва да тече насрещен процес, който да го блокира. В основата на това противоречие стои един политически факт. БСП, която се включи в приемането на закона и създаването на комисията, фактически си остана политическото представителство на сътрудниците на Държавна сигурност. Тя играе ролята на политическото представителство, което защитава интересите на ДС.

Разбира се, това не означава, че не е имало сътрудници в другите политически партии, че другите партии не носят също вина за положението, в което се намираме по отношение на паметта за комунистическото минало. Но БСП е в мир със себе си, когато осъществява това политическо представителство и фактически ДС има в българския парламент своето политическо представителство в лицето на БСП, която защитава интересите й с днешна дата.

Г-н Станишев може да се извини за „възродителния процес”, но ми се струва невъзможно да се извини за Държавна сигурност, макар историческият ангажимент и дълг тази партия би трябва да носи и тази отговорност и да извърши този морален жест.

Нарушените права на сътрудниците на Държавна сигурност

Такова извинение ми се струва все по-трудно. Образът, който се създава в момента, тъй като има политическо представителство и политическа защита на сътрудниците на ДС, е много повече за това дали са нарушени техните права отколкото нарушаваните от тях човешки права, тогава, когато ДС не е била бивша.

Все повече възниква въпросът за човешките права на нарушителите на човешки права. Давам си сметка, че това е висока демократична култура, но може да се претендира за такава висока политическа култура, ако преди това са извършени базовите жестове на демократичната култура, тя не може да възникне върху нищото.

Заради това подобна защита на права на нарушители на права в този момент изглежда в известен смисъл издевателски, а не в резултат на висока демократична култура.

Банализиране на дебата за Държавна сигурност

Медийният дебат, който тече, се осъществява в три такта. Първият – сътрудничеството към ДС се банализира като тема. Второ, тази тема се нормализира от гледна точка на човешките отношения – вече живяното не може да го отмениш и хората, свързани с ДС, започват да се приемат като нормални. И накрая третия такт – в резултат на факта, че самият дебат до голяма степен се води с участието на сътрудници на ДС и в плана на разработка на ДС, започва идеализация на сътрудничеството с Държавна сигурност във връзка с националната сигурност. Все повече вместо „Извинявай”, се чува „Аз се гордея и няма от какво да се срамувам”.

В тези три такта – банализация, нормализация и идеализация – общественото мнение към Държавна сигурност започва да се отдалечава спрямо мнението в началните години на прехода, когато съществуваше твърд негативен консенсус към нея.

Това е състоянието на отношението към ДС в настоящото. ДС се е превърнала в нещо нормално, темата е банализирана и всеки опит да се говори се затваря в това, че няма смисъл да се говори, това е нещо минало. И от време на време, когато дебатът се разгорещи, се явяват тези идеалистични нотки на хора, които започват агресивно да налагат тезата за някакви национални герои от ДС.

Мощният хор на гласовете от ДС

Трябва да кажа, че в обществения дебат гласовете на хора, свързани с ДС, продължават да звучат мощно и има една обща характерна особеност, но винаги са категорични гласове в своята правота за разлика от други експерти или политически представители, които нямат тази еднозначност или наглост да заявяват така категорично позициите си. ДС вероятно е училище за това да не се съмняваш. Това е картината в настоящето.

Комисията по досиетата зареди с достатъчно информация обществото, но тази информация вече на оценъчно ниво не беше използвана, за да се създаде консенсусно отношение за морална оценка на това минало. Не беше използвана от самото общество, защото, както казах, бяха блокирани механизмите за създаването на тази оценка.

Говоря за обществените оценки. Индивидуалните са други. Защото в една социално чувствителна общност всеки и в тясно общуване сам за себе си изговаря ясно оценката към комунистическото минало. Обаче това частно общуване не може да генерира публична политика, заявена воля за оценка на ДС като явлението за поставянето й някъде на учебната дъска.

Комунистическото минало от „добро” до „не зло”

Проблемът с формирането на обществена оценка е свързан с един по-общ процес и той в последна сметка е идеологически. Това е оценката въобще на комунистическото минало. И затова, че по време на комунизмът, той беше лансиран като историческо добро, а сега целта , неизречената задача, е комунизмът да не бъде оценен като историческо зло.

Нашето общество не е направило по-голяма крачка за оценяването на комунистическото минало – от „добро” до „не зло”. Това е маршрутът, който ние сме преминали през последните 20 години, през отбелязаната вече банализация, нормализация и героизация. То минава през силните носталгични вълни, минава през наблюдаването на миналото през опита на частния свят и социално-битовата принадлежност, така че в крайна сметка историческата тежест за станалото да може да олекне и да се побере в тази категория „не зло”, а оценката „зло” да изчезне.

Затова е много важно и в образа на ДС да се атакуват неговите очертания, а не напред да излизат отделните човешки съдби на хората, принадлежали към Държавна сигурност, в които всички останали в по-малка или по-голяма степен са влезли в частно отношение, така че да не може да се формира публична социална теза за миналото.

Затова озаглавих това изказване „Цензура на колективната памет”.  Защото в резултата на тази колективна цензура на паметта комунизмът ще се пренесе в паметта на бъдещите поколения като нещо, което е било работа на родителите и тяхната младост, и което не е историческо зло.

Блокиране на експертния дебат от публичните канали

Това е втора фаза на пропагандата машина по времето на комунизма. Сега тя не е така целенасочена, така да се каже никой не навива тази машина, но резултатът от дебата в това отношение е този. Разбира се, има сериозни усилия в българското общество, които са съпоставими с дейността, за която чухме в другите страни от Източна Европа тази памет да бъде възстановявана.

Налице са усилията на комисията по досиетата освен за обявяване на сътрудниците, да се проучва на архива и важните документи от него да се издават. Има ги усилията на отделни изследователи и журналисти, има ги усилията и на Института за изследване на близкото минало.

Но всичко това е в плана на специализираното говорене, на предварителната убедена общност, в която това се говори, това се чете. Но тази общност освен да се информира допълнително и да нараства нейната компетентност, тя си остава предварително убедена по отношение на това обществено съзнание, към което би могло да има промяна, да промени оценката на неговото виждане. До там този дебат стига трудно, защото са филтрирани и блокирани публичните канали. И фината настройка на публичният интерес, за да може тази тема да остава затворена.

Хиперболизиране на понятието за национална сигурност

Разбира се, цензурата на колективната памет има различни нива. Още самите комунистически престъпления са извършвани така, че част от престъплението е заличаването на паметта за самото престъпление. Това е валидно и за лагерите, и за много други престъпления, извършени от Държавна сигурност. Има висока конспиративна култура и слава в заличаването на уликите.

Тези опити продължават и днес. През последните години станахме свидетели на опитите да се хиперболизира понятието за национална сигурност. Така част от тези престъпления при комунизма и извършителите попадат в тази плоскост и под това понятие. Всичко е правено в името на националната сигурност, а самото понятие национална сигурност трябва да е такова, че в него име да може да извършваш престъпления, да станат приемливи в името на националната сигурност.

До какво води липсата на ясна морална присъда върху ДС

Всичко това поставя проблема за дефицита на памет и за едно редактиране на паметта, така че общата рамка в паметта на поколенията комунизмът да престане да се мисли като зло, да няма риск да остане като зло, такъв какъвто се е случил в бившите съветски сателити, а да се измести към представата, че това е просто един нормален исторически период в историята, по отношение на който не трябва да се поставят морални претенции.

В настоящето, това че ДС не получава морална оценка, че няма консенсусно негативно изразено отношение води, до следното: до продължаване на нарушенията на човешките права, които ДС е осъществявала. И ще завърша с това, че всъщност ДС нарушава основно две човешки права – правото на лична неприкосновеност и свободата на мнението.

В България имаше голям скандал и дебат доскоро, свързан с подслушванията. Личната неприкосновеност продължава да бъде нарушавана, ако оставим другото, то поне със статута на подслушването, на СРС. Това за мен е сянка на ДС като маниер и като непроизнесена присъда. Да не говорим за други форми като жълти компроматни медии и т.н. Но тази цяла компроматно-подслушваща среда има своята символна основа в неоценената Държавна сигурност.

И второто човешко право – свободата на мнение. Резултатът от факта, че днес ДС не е осъдена, е че България пада в класацията за свободата на словото все по-надолу.