Онзи ден (4 март 2026 г.) в Народното събрание бе направен опит да бъде решен един проблем, който виси нерешен още от времето… на тоталитарния комунистически режим. Да, да, точно оттогава, отпреди 37 години, колкото и невероятно да звучи това.

Край на едно непоносимо унижение,

което не се вижда

Парламентът трябваше да сложи край на унижението жертвите на насилствената асимилация, извършена от БКП начело с Тодор Живков и техния репресивен апарат – Държавна сигурност, да представят информация пред общинската и държавната администрация за насилствено сложените им фалшиви имена в периода 1984-1989 г.

Както и да се възстановят по служебен път майчините имена на починалите преди 2001 г. хора, засегнати от т. нар. „възродителен процес“.

Въпреки, че в личните документи днес фигурират истинските имена на нашите съграждани от турски произход, при всяка административна услуга, я в общината, я в друго държавно ведомство, на тях им се налага да се връщат към онези мрачни времена, защото бюрокрацията прави справки в регистри, в които и до днес фигурират фалшивите имена, наложени им насила и унизили ги като човешки същества преди повече от три и половина десетилетия.

Ако се поставите на тяхно място ще може да си представите колко отвратително е това! Да, само ще си представите, защото как тези хора се чувстват само те си знаят.

Да си върнеш името – цяла одисея и за сметка на жертвите

Когато в края на декември 1989 г. пленумът на ЦК на БКП се отрече от „възродителния процес“, отмени го и го определи като грешка, през бурната 1990 г., а и след това бяха предприети законодателни промени, чрез които хората от турската, а също така и от цялата мюсюлманска общност в България, „възродена“ от комунистическия режим преди 80-те години, да си върнат истинските имена чрез съдебни и други административни процедури – цяло ходене по мъките и заплащане на разходите за сметка на жертвите на режима.

За оставането на фалшивите имена в административните регистри обаче никой не се погрижи и този проблем вече е „брадясал“.

Резултатът е повече от ясен – сянката на „възродителния процес“ е още тук и няма сила (политическа) или мнозинство (парламентарно), която да я премахне.

Болката от продължаващото унижение

Отидете на годишното поклонение в концлагера в „Белене“ на остров Персин и погледнете в очите на живите концлагеристи от последния период на концлагера (1984-1987) и в очите на техните близки.

Отидете на годишното възпоменание на жертвите на „възродителния процес“, които всеки декември се събират на Тюркян чешма в село Могиляне, общ. Кирково и погледнете в очите мълчаливите жертви – тези, които стоят отстрани и не са на трибуната.

Отидете на поклонението в село Ябланово, община Котел и пак погледнете в очите на хората, които се събират на всеки 19-ти януари (много от тях да изгонени от родините си места през лятото на 1989 г.), за да отдадат почит на жертвите, оказали съпротива срещу насилствената смяна на имената през януари 1985 г.

Две неща, които жертвите още чакат

Навсякъде ще видите едно и също – болка. Всички тези хора имаха в началото на прехода от тоталитаризъм към демокрация надежда за две неща – да бъде потърсена отговорност от лицата, извършили бруталните престъпления срещу тях и второ, демократичната държава да им зачете отнетите права, включително като заличи всичко свързано с гаврата срещу тях.

Жертвите на „възродителния процес“ обаче не получиха нито правосъдие и справедливост, нито демократичните институции се погрижиха да изчистят последствията от смачканото им човешко достойнство.

Петното от Живковата репресивна политика стои със страшна сила още в регистрите с фалшивите имена. За правосъдие изобщо няма да говорим – за голямо съжаление от неговата липса потърпевши са всички граждани на България днес.

И няма да е пресилено да се каже, че именно ненаказването на престъпленията на комунистическия режим от съдебната система през 90-те години роди днешното беззаконие и безправие.

Доган сега се сети

Интересното в случая е, че законопроектът, който не успя да събере мнозинство в парламентарната зала, е внесен в 51-то Народно събрание от Алианс за права и свободи (АПС).

Ахмед Доган – агент „СЕРГЕЙ“ и „САВА“ на ДС – и неговите поддръжници имаха цялото време на света от 1990 г. насам да разрешат тази административна подробност с фалшивите имена в регистрите, която днес вече е пуснала дълбоки корени с крайно негативно въздействие в психологията на жертвите на възродителния процес“, но нито той, нито ДПС, докато управляваше партията лично и задкулисно, направиха това.

А все пак ДПС е партията в българския политически живот след 1990 г., която е първенец по коалиционно участие в управлението на страната без нито веднъж да е печелила избори.

То не беше сламеният кабинет Беров (1992-1994), формиран с мандат на ДПС, то не беше коалицията с бившия монарх Симеон Сакскобургготски (2001-2005), то не беше тройната коалиция с БСП и НДСВ (2005-2009), то не беше и трагичният кабинет Орешарски с БСП (2013-2014).

Но Доган предпочиташе през всичките тези години да гради обръчите от фирми и да играе ролята, която сам си отреди – да е основен разпределител на „порциите“ в държавата.

И от време на време да вади този законопроект с чисто предизборни цели, както сега.

Това е и причината предлаганите поправки да не съберат мнозинство – изваждането му точно в предизборно време, няма какво да се заблуждаваме. И жертвите, които още се надяват, трябва да знаят истината.

Това се нарича политическо лицемерие. Същото лицемерие го виждаме и когато политиците започнат да се надпреварват на възпоменания, свързани с жертвите на тоталитарния комунистически режим, включително и с жетвите на „възродителния процес“, да поднасят венци и цветя и да се снимат с оцелелите жертви, вместо да им решат проблема.

Законопроектът бе подкрепен от 81 депутати от АПС, ДПС – Ново начало, ПП-ДБ – 20, ГЕРБ-СДС – 2, „Величие“ – 5 и петима независими депутати.

Против гласуваха депутати от „Възраждане“ – 21, а 70 народни депутати – предимно от ГЕРБ-СДС и БСП – се въздържаха.

По ирония на съдбата изглежда това ще бъде и последният законопроект, който хората на Доган внасят за разглеждане в парламента преди политическата смърт на своя детрониран лидер, която най-вероятно ще стане факт на предстоящите предсрочни парламентарни избори, като се има предвид, че социологическите прогнози отчитат не повече от 2% в негова подкрепа.

Жертвите по-добре да извикат неволята

А жертвите, те май трябва да спрат да очакват политиците – днешните и утрешните – да им решат проблема. То да чакаш и да те лъжат 37 години трябва да има някакви граници.

И да си извикат неволята. И да дойдат и те на жълтите павета, както толкова хора протестират за житейски неправди и им е дошло до гуша от високопарни обещания и лъжи, и да извикат:

„Махнете фалшивите имена на Живков и комунистическия режим от регистрите на държавата!

Ама хубаво да извикат, че и медиите и обществото да ги чуе и да се разбере болката и унижението им. Пък тогава да видим дали и политиците няма да вземат да ги чуят.