Сайтът desebg.com публикува коментара на евродепутата Андрей Ковачев (ЕНП/ГЕРБ) по повод темата за историческите паметници и мястото на такива паметници в България, които са осеяни с тоталитарни комунистически символи като петолъчка или сърп и чук. Коментарът се препечатва от блога на Веселин Желев „300 думи” (jelev.info).

В последно време и особено след събитията в САЩ и Европа, темата за историческите паметници и наименования стана отново актуална. Безспорно е, че няма и не може да има единен подход по този въпрос. Всяка историческа личност или историческо събития са самостоятелни сами за себе си и трябва да се разглеждат в съответния исторически контекст.

Със сигурност безгрешни хора няма. Пример за това може да бъде Уилям Гладстон, който на 24-годишна възраст е казал нещо, от сегашна гледна точка неприемливо, но е преживял до 80 години и направил много добрини. Би било крайно несправедливо да се премахне името му.

Но обратното дали е също така валидно, ако става въпрос за хора, които според някои през живота си са направили и нещо добро, например аутобани (Хитлер), някой язовир (Георги Димитров), дала не нейни пари за читалище (Цола Драгойчева) или пари за някакъв хладилник за дивеч (Пенчо Кубадински), а иначе са били убийци и носители и поддръжници на диктатура, довела до огромни човешки страдания?

Изключително подвеждащ и манипулативен е аргументът на комунистите в България, че комунистическите паметници са били част от нашата история и затова трябва да бъдат запазени точно на местата, където се намират.

Истината е, че всичко и всички са част от историята и тази памет трябва да се пази в учебниците, в музеите и да се предава на младите поколения. Но трябва ли да се извисяват пропагандните артефакти на крепителите на диктатура, довела до убийствата на много от нашите предци на всеки площад или улица по села и градове?

Това е категорично неприемливо и не мога да се съглася с подобна теза. А не е ли по-правилно от морална гледна точка именно съхранението и почитането на паметта и на тази част от историята – на стотиците хиляди избити, репресирани, измъчвани, вкарани в концлагери, изселени, затворени, не получили право да учат, да се развиват… на всички тези погубени човешки съдби?

Те обаче не попадат в тезите на защитниците на комунистическите артефакти. За тях няма почти нищо, а не са ли и те част от същата тази история?

Сайтът desebg.com България публикува декларацията на10-те източно европейски държави и САЩ по повод 75 години от края на Втората световна война. Документът бе разпространен на 7 май 2020 г. и е подписан от министрите на външните работи на България, Естония, Латвия, Литва, Полша, Румъния, Словакия, Унгария, Чешката република и САЩ по повод 75-ата годишнина от края на Втората световна война. С декларацията се осъжда изкривяването на историческите събития, довели до Втората световна война и до разделянето на Европа, както и историческите факти за жертвите на тоталитарните режими.

Декларацията гласи:

"Като отбелязваме 75-та годишнина от края на Втората световна война през 2020 г. ние отдаваме почит на жертвите и на всички военни, борили се за разгрома на нацистка Германия и за край на Холокоста.

Групата на битовите и политическите тарикати и парвенюта ли победи? Изглежда да. Защото от последната седмица кабинетът взима решения, които се разминават с епидемиологичната обстановка в страната.

Основният въпрос днес не е защо Националният оперативен щаб няма вече да дава сутрешните си брифинги, а защо правителството започна да освобождава една след друга наложените мерки за ограничаване на панепидемията от китайския комунистически вирус (ковид-19), след като заразените и смъртните случаи в страната от две седмици са постоянна величина и не е отчетено никакво намаляване?

„Три дни поред проф. Мутафчийски да казва, че платото е минало...”

Само преди месец (времето е кратко и не може да бъдем чак толкова безпаметни), на 3 април тази година, премиерът Бойко Борисов заяви:

 „Три дни поред проф. Мутафчийски да казва, че платото е минало и намаляват болните, рязко ще издърпаме мерките назад, за да минем към план Б, С и т.н.”

Разбираемо е, когато един човек си отиде, неговите приятели, колеги или просто хора, които са го уважавали, да излеят лавина от текстове, с които да покажат своето отношение към него.

Макар че, вероятно човекът, който си е отишъл, би искал да види приживе това отношение, особено когато е имал нужда от обществена подкрепа в трудни за него моменти.

По тази причина няма да пиша или изказвам мнение за наистина престъпния начин, по който бе отнет живота на журналиста Милен Цветков.

С тези редове бих желал да подчертая един факт, който ще бъде пропуснат от мнозина, когато сега пишат за Милен. А именно, че той винаги засягаше проблемите с комунистическото минало  за разлика от повечето други журналисти, които или ги неглижираха, или просто бяха тема табу за тях.