Малцина са онези, които са запознати с процедурните собености при проучването на архивите на бившата Държавна сигурност.

Пиша този текст с убеждението, че е необходимо да се разкажат подробностите за пътя на разкриването на важната за обществото истина за случая с кражбата на „История славянобългарска”, като пример за това какви факти се съдържат в архивите на ДС.

По този начин широката аудитория може да добие по-ясна представа за значението им, за смисъла от закона за досиетата, дейността на комисията и технологията на изследователската работа при проучване на това архивно наследство.

Когато има действащ закон

Две са основните предпоставки в България да се извършват задълбочени проучвания и разследвания. Първата е свързана със съществуването на действащо законодателство, в което е регламентирано правото на достъп до архивните документи за изследователски или научни цели. Законът за досиета беше приет в края на 2006 г. с гласовете както на управляващата тогава тройна коалиция – БСП, ДПС и НДСВ, така също и с гласовете на опозицията.

В закона за досиетата трябва да се направи дребна редакция, която се състои в едно изречение, за да може комисията „Костадинов” да започне огласяването на онези кредитни длъжници, които са били свързани с тоталитарните комунистически служби.

Този проблем беше установен през февруари 2012 г., когато комисията стартира проверката. Оказа се, че в приетия през 2006 г. закон е направен (умишлено или не) пропуск в правомощията на комисията по отношение на кредитните милионери.

Законодателната власт е дало право на независимия държавен орган да проверява кредитните длъжници за принадлежност към бившата Държавна сигурност и Разузнавателното управление на Генералния щаб на БНА, но не и да огласи резултатите от проверката. Тоест, проверката е обезсмислена.

Народното събрание беше известено за този, да го наречем технически проблем, и Синята коалиция реагира веднага. От нейно име в парламента беше внесен проект за кратко изменение на закона за досиетата, което да отстрани проблема.

Днес се навършват 34 години от покушението срещу автора на „Задочни репортажи за България” Георги Марков на моста „Ватерло” в Лондон. В същия ден Тодор празнува своя 67-ми рождения ден. Смъртта на един от най-талантливите български писателя вероятно ме у бил най-големия подарък.

Българите не научават за трагичния край на писателя, тъй като цензурата е заличила името му на „родоотстъпник”. За смъртта му  разбират само онези, които служат западните радиостанции.

Оттогава досега, вече 34 години убийството на Георги Марков е известно с перфидния метод използван от Държавна сигурност, подпомогната от КГБ, за да се затвори устата на критика на комунистическата система, дръзнал да разкаже по „вражеското радио” „Свободна Европа” истината за ръководителя на режима в България – Тодор Живков.

Перфиден, защото целта на поръчителите е смъртта му да изглежда естествена. Останалото всички го знаят -  в лабораторията на „Лубянка” е изработена отрова и специален уред, който е предадена на „по-малкия брат” ДС, за да бъде изстреляна в тялото на писателя от неин агент. Отрова, която не оставя следи в тялото на жертвата...

След краха на комунизма в България в архивите на Държавна сигурност бяха открити важни архивни документи, които потвърдиха всичко това. Нито британското следствие, нито българското обаче са стигнали до официално заключение вече повече от три десетилетия. Формално за тях този случай все още се води „отворен”.

Комунистическата власт обаче не можа да убие таланта на Георги Марков. Показва го фактът, че най-пълната панорама на живота при комунизма – „Задочни репортажи за България” е най-тиражната книги, издавани след промените, а пиесите му си проправят отново път към българския зрител.

На 23-ти август 2012 г. се навършват 73 години от подписването на Пакта Молотов – Рибентроп, на Договора за ненападение между Германия и Съветския Съюз. Събитието има съдбовно значение, но неговата подготовка изглежда лесна и бърза.

От военностратегическо гледище преди пакта Германия не може да осъществи планираното завземане на Полша, защото няма отговор на въпроса дали не би и се наложило да воюва на три фронта – в самата Полша, с Франция и Великобритания (макар защитата им за Полша да изглежда проблематична) и със СССР.

Хитлер има репутационен проблем да води преговори със Съветския съюз: той е заявил, че няма да сключва мир с „еврейски комунисти”, а комисар за външните работи на Съветския Съюз е евреинът Литвинов.  За Сталин „победният марш на световния комунизъм”, т.е. на СССР е възможен само при изтощение на противника.  От тази гледна точка „мир”, който развързва ръцете на Германия и носи ползи за СССР, към началото на 1939 г. започва да изглежда уместен.

На 3 март 1939 г. Литвинов е сменен с руснака Молотов, по-късно същия месец Съветският съюз отхвърля постъпките за съветско съпричастие в защитата на Полша.  На 20 август 1939 г. Хитлер моли Сталин да приеме Рибентроп не по-късно от 23-ти същия месец (договорът и протоколите към него, дали на СССР Естония, Латвия, Литва и разделените Полша, Румъния и Финландия, е подготвен между април и края юли 1939 г.  „Силните страни” на споразуменията са усъвършенствани до края на годината).

Ограничавайки се само до последиците на Пакта можем да кажем следното за неговото значение за бъдещето на Европа:

Възможността за начало на Втората световна война е дадена именно с тези съглашения. .