В деня, в който светът се сбогува с починалия на 5 декември 2013 г. борец за граждански права Нелсън Мандела - първият президент на ЮАР, избран с всеобщо гласуване (1994-1999), от Съюза на репресираните от комунистическия режим припомниха, че докато световните лидери и целия свят отдава своята почит и уважение към делото на южноафриканският борец за човешки права, в България и извън нея почти нищо не се знае за българските антикомунисти, политически затворници, нареждащи се до него по престой в затвора по политически причини.

Нелсън Мандела (1918-2013) получава през 1962 г. доживотна присъда по обвинения в саботаж и други престъпления в ЮАР и прекарва в затвора общо 27 години. Нобеловият лауреат за мир обаче заема второ място по най-дълъг престой на политически затворник в света.

Илия Минев – 33 години политически затворник антикомунист

Малцина знаят, че първото място по този показател заема българският политически затворник Илия Минев (1917-2000), който престоява в комунистически лагери и затвори общо 33 години (23 години в затвор и 10 години принудително изселване). Бившият легионер и учредител на Независимото дружество за защита на човешките права в България е арестуван още на 10 септември 1944 г., а през 1946 г. е осъден на доживотен строг тъмничен затвор по обвинение, че е участник в организация, поставила си за цел да събори комунистическата власт (виж повече за него в книгата "Непримиримият Илия Минев" тук).

По-късно доживотната присъда е заменена с 25-годишен затвор. По време на престоя си в затворите Илия Минев изкарва общо над 1860 дни в карцер и 460 дни в гладни стачки. След промените е изтикан от новопоявилите се демократи и не ламти за власт и пост. Умира забравен и в нищета.

Стефан Вълков – антикомунист с 21 години в комунистическите затвори

Третото място в тази класация отново се заема от български антикомунист – участникът в горянското движение и Асеновградската конспирация
Стефан Вълков (1925-2012). Той е арестуван още през 1946 г. и излежава 21 години в комунистическите затвори. Той е един от основателите на Независимото дружество за правата на човека през 1988 г. с председател Илия Минев. В края на 70-те години Държавна сигурност в Пловдив сочи Вълков като един от потенциалните противници на режима, който може да създаде опозиция.

При смъртта си през 2012 г. той не е забравен единствено от най-близките си приятели. След смъртта му пловдивският депутат от СДС в 7-то Велико Народно събрание Христо Марков го нарече „последният от Големите антикомунисти”.

В едно от последните си слова през 2010 г. Стефан Вълков посочи:

„Хартията няма да стигне, за да бъде описана трагедията, която изживя българският народ през тези 45 години. Страхът от насилията и шпионството продължава и опустошените души ще продължават да предават този страх на поколенията. Диктатурата на БКП и нейният “щит и меч” – ДС – насаждаха още от детската възраст подлостта, предателствата, доносничеството, безнравствеността, лъжата и измамата, двуличието и безсрамието. Комунистите не искаха свободни и чисти хора. Те имаха нужда от безгръбначни приспособенци и ги създадоха.

Но въпреки опустошителната полицейщина и произвол, се срещат още хора, които устояха на всички и съхраниха човешкия си образ и достойнство. Те биха могли да послужат като пример за съпротива и свободолюбие в борбата за бъдещето на българския народ. Нашата България ще бъде спасена, нея ще я има, ако народът й разбере кои го опропастиха и ако им потърси отговорност. Не може един народ да загива, а виновни да няма. Виновниците, циниците, които продължават да се гаврят и издевателстват (спомнете си безсрамието на един господин, който изрече “Ние поемаме “вината” с мезета!”) (Филип Боков, дипломат и началник на кабинета на премиера Станишев, бел. ред.).

Тези, които и днес живеят в охолство за сметка на мизерията и бедността на 85-90 процента от гражданите на България, трябва да отговарят за продължаващите вече седмо десетилетие престъпления на деди, деца и внуци на насилниците и грабителите! Техните богатства трябва да бъдат отнети и конфискувани в полза на народа – за здравето, пенсиите, образованието и възнагражденията на труда на всички, които работят за мизерни надници, заплати и доходи, тоест на 85-90 процента от българския народ.

Само когато това бъде постигнато, ще считаме нашата борба за завършила успешно и жертвите не отишли напразно. Това е завещанието ни към младите поколения, които искат да бъдат свободни и независими в страната си, да се трудят и да получават възнаграждения като гражданите в другите страни на Европейския континент. Затова апелирам към младите. От вас, ако не се страхувате, като родителите си, зависи във висша степен бъдещето на народа.”