„И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“. Това е указание, което Георги Димитров, ръководител на Международния отдел на ЦК на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики), дава от Москва до ръководството на БРП (к) в София през януари 1945 г. относно действията на съдебните състави от т. нар. Народен съд. Това не е единственото указание на съветския гражданин от български произход Георги Димитров. На 21 декември 1944 г. с телеграма, написана на руски език, той се разпорежда: „Никой не трябва да бъде оправдан“.

Утре, 1 февруари 2015 г., се навършват 70 години от произнасянето на смъртните присъди на Първи и Втори съдебни състави на „народния съд”, с които са избити тримата регенти, 22-ма министри, 67 народни представители от 24-то Народно събрание, 47 генерали и висши офицери и 8 царски съветници.

Сайтът desebg.com припомня създаването и дейността на извънредния съд н началото на комунистическия режим в България.

В емисия от 11 септември 1944 г. на базираната в Москва радиостанция „Христо Ботев“, по която се предават указанията на Задграничното бюро на БРП (к), Вълко Червенков приканва правителството да предприеме бързи и смели действия за „обезвреждането на всички виновници за тригодишното съучастие на България в хитлеристките престъпления“.

То трябва да изпълни решението си да арестува „прогерманските министри, депутати, бюрократи, джелати и тем подобни“. Вълко Червенков подчертава, че тези „предатели на България“ трябва „да бъдат съдени и сурово наказани“. В подобен дух на 11 септември 1944 г. Георги Димитров дава указание на ЦК на БРП (к) да пристъпи към създаване на народни съдилища за разглеждане делата на „предателите“ и „фашистките престъпници“.

В отговор три дни по-късно ЦК съобщава в Москва: „В първите дни на революцията стихийно бяха уредени сметките с най-злостните врагове, попаднали в наши ръце. Сега се вземат мерки за това с тези неща да се занимават съответните наказателни органи. Министърът на правосъдието работи по създаването на народни съдилища и следствени комисии.“

„Народния съд” е създаден е с Наредба-закон в разрез с действащата Търновска конституция от Отечествения фронт (ОФ) – властта, установена след окупацията на страната от Червената армия и 9-септемврийския преврат през 1944 г.

Официално т. нар. Народен съд е създаден за съдене на управлявалите страната от 1 януари 1941 до 9 септември 1944, довели страната до участието ѝ във Втората световна война. Заедно с това обаче чрез извънредното законодателство се „узаконяват” убийствата без съд и присъда, извършени веднага след окупацията на Царство България от Червената армия. До започване на съдебните процеси от „народния съд” убитите и безследноизчезналите са между 18 000 и 30 000 души. Т. нар. Народен съд е важен механизъм за неутрализирането на политическия и интелектуален елит на Царство България и ликвидирането на неблагонадеждни и евентуални противници на режима, установен след окупацията и 9-септемврийския преврат.

На 30 септември 1944 г. Министерският съвет приема единодушно Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея.  Наредбата-закон е гласувана не само от БРП (к), но и от съюзницете й от ОФ по това време, като земеделците на Никола Петков и социалдемократи и политически сили. Наредбата влиза в сила от деня на обнародването й в „Държавен вестник“ – 6 октомври 1944 г.

По-голямата част от съдиите се избират от Отечествения фронт, а останалите, включително председателите на съставите — от министъра на правосъдието Минчо Нейчев, т. е. от политически орган или от изпълнителната власт. Обвинителите и главният обвинител са назначени от Министерски съвет. Изискване за образователен ценз, включително и юридически, няма.

Народният съд се състои от върховни и областни състави. Върховните състави са следните:

• първи — за съдене на бившите министри, регенти и царски съветници;
• втори — за съдене на депутатите от 25-то Народно събрание;
• трети — за съдене на обявените за „провинени“ български експерти по установяването на извършеното от СССР Катинско клане и по трагедията във Виница;
• четвърти — за съдене на „военните престъпници“;
• шести — за съдене на журналисти и пропагандатори на фашистка идеология;
• седми — за съдене на участниците в депортирането на евреите от Беломорието и Вардарска Македония;
• осми — за съдене на фашистките агенти от Софийска област;
• девети — за съдене на прокурори и съдии при военнополевите и областни съдилища;
• десети — за съдене на служителите на БНБ и други банки, както и стопански дейци;
• единадесети — няма данни;
• дванадесети — за съдене на членовете на организациите "Бранник", "Български национални легиони", фашистки профсъюзи и други;
• тринадесети — за съдене на жандармеристите за преследването и разстрелите на партизани.

Върховните състави са 13-членни, а областните се състоят от 5 члена. Общият брой на областните състави е 68.

От 20 декември 1944 до 2 април 1945 г. са организирани 135 масови процеса в цялата страна. Арестувани са 28 630 души. Срещу 10 919 от задържаните са повдигнати обвинения, съдбата на много от останалите е неизвестна. Процесите се извършват в Софийския университет, в Съдебната палата и в цялата страна. За около 4 месеца са издадени 9 550 присъди, с които осъдени на смърт са 2 730 души, а 305 души получават доживотен затвор. Така спасителят на българските евреи Димитър Пешев е осъден от Народния съд на 15 години затвор „за фашистка дейност и антисемитизъм“, а Константин Муравиев е единственият оцелял министър-председател на България от преди 9 септември 1944 г. Избити са повече български генерали и висши офицери, отколкото са загинали във всички войни, които България е водила след Освобождението от османска власт в 1878 г.

За сравнение на Нюрнбергския процес са осъдени 19 души, от които на смърт 12 души.

Чрез "народния съд" е ликвидиран политическият, военният и част от интелектуалния елит на България. Присъдите се произнасят в името на „Симеон Втори, цар на българите“, тъй като все още действа Търновската конституция, въпреки че тя не позволява извънредни съдилища, каквото е „народния съд”.