На 29 март 2012 г., четвъртък от 19 ч. в Театър Българска армия ще бъде поставената пиесата на Георги Марков „Да се провреш под дъгата” със състава на Народния театър, която я играе отново от 2011 г. С представянето ще бъде отбелязано 45-годишнина от свалянето й  на 13-то представление именно в Театъра на въоръжените сили през 1967 г., където тогава е поставена. Премиерата й е на 25 март 1967 г.

Идеята е на Асен Шопов, който и преди 45 години е режисьор на пиесата. „Да се провреш под дъгата”, която по-късно авторът успява да постави в Лондон, е първата му творба, която е свалена в резултат на комунистическата цензура. Сайтът Държавна сигурност.com припомня как е станало това.

Още в навечерието на събитията в Чехословакия през 1968 г. в България комунистическата власт бди за прояви сред интелектуалците, които се различават от приетия за единствено верен метод на социалистически реализъм в изкуството. Не са отминати и автори като Георги Марков. Още през 1967 г. той изпитва безсилието срещу системата на цензура. Тогава за първи път е спряно негово произведение.

На тринадесетото представление пиесата му „Да се провреш под дъгата” под режисурата на Асен Шопов  е свалена от сцената на Театъра на Народната армия. Действието й се развива през май 1944 г. в един санаториум за туберкулозно болни, където няколко пациенти, изповядващи различни философски и житейски позиции, безнадеждно очакват своя край. Авторът определя „предателството на идеалите” или „измяната спрямо себе си” като основна тема в творбата си. Настроенията срещу него подклаждат военни автори, чиито творби трябва да изчакват поставянето им поради ангажираността на актьорите с неговата пиеса. Марков описва ситуацията: „Авторите мобилизираха своите приятели и започнаха да четат моята пиеса дума по дума, за да открият накрая идеологическата й съмнителност. Известни реплики бяха извадени вън от контекста, тълкуването на други напълно преиначено, разни невинни директни действия получиха зловещ алегоричен смисъл и седемте нещастни туберкулозни герои бяха обявени за българския народ, докато туберкулозата се оказа ни повече, ни по-малко алегория на живота”.

Въпреки натиска да се спре работата по пиесата още по време на репетициите  тя е представена пред пълен салон. Съпротивата обаче прави всичко възможно в следващите представления тя да бъде посетена от възможно по-малко зрители. Това дава основание на директора на театъра да я спре с измисления мотив „по финансови и организационни причини”. Марков се обръща лично към Живков с молба да прочете спряната творба, но усилията му тя да бъде върната на сцената остават напразни: „Връщайки ми текста в неговия кабинет в ЦК на партията, той ми каза, че не вижда нищо лошо в пиесата, че освен няколко дребни бележки нищо критично не би могло да се каже. „Това е, що се отнася до политическата част – каза той. – Художествено аз не съм капацитет да се произнасям, но ако питаш за моето мнение, ще ти кажа, че не ми харесва, защото е много песимистична, мрачна...”. Първият секретар отбелязва, че не знае защо пиесата е спряна и обяснява: “Просто театърът си  променя репертоарния план и тъй като срещу пиесата има създадено настроение, другарите са решили да отпадне...”

Няколко месеца по-късно в. „Работническо дело” публикува статия, в която се посочва, че пиесата е била чужда на българските зрители и те сами са я отхвърлили. След спирането на представлението пет души от театъра са наказани. Режисьорът Асен Шопов, актьорът Наум Шопов и съпругата му в знак на протест напускат и са принудени две години работят в Бургаския театър. Същото се случва с художника Младен Младенов, създал декора на пиесата.

По време на проведеното на 24 януари 1968 г. годишно събрание на партийната организация на Съюзът на българските писатели партийния секретар Дико Фучеджиев е поставено на централно място анатемосването на „идейно неустойчивите” произведения, в които едностранчиво е отразен живота. На първо място е посочена пиесата на Георги Марков „Да се провреш под дъгата”.

Пиесата на Марков е давана като отрицателен пример и лично от секретарят на ЦК на БКП на Венелин Коцев пред висшия партиен апарат, работещ в сферата на идеологията. В един доклад от 14 юни 1967 г. пред ръководни работници от идеологическия фронт, предназначен за служебно ползване, той посочва, че пиесата на Марков „Да се провреш под дъгата”, съдържа много грехове: „В нея доминират преднамереният психологизъм, подтискащата и утежнена атмосфера, в която преобладават биологичното и патологичното. Това произведение влиза в противоречие с хуманистичните традиции на българската литература и театър. Няма никакво съмнение, че подобни пиеси не могат да съдействат за правилното възпитание на народа. Те не събуждат в него чувство за гореща любов към нашата социалистическа родина”. Венелин Коцев е един от най-последователните сталинисти в БКП, въпреки развенчания култ към личността на съветския вожд.

Ето как самият Георги Марков по-късно описва в „Задочни репортажи за България” случаят с „Дъгата”:

"Страшното в българската действителност е, че веднъж щом ви етикетират с черен знак, изличаването му е много трудно, почти невъзможно. Вие можете да посветите живота си на обяснения, че дори да сте сбъркали, не сте имали предвид никакви политически или идеологически последици, че вашата грешка не бива да се тълкува по такъв произволно абсурден начин и т.н. — черният знак си остава.

Това е, защото вие никога не се срещате нито с автора на СИГНАЛА, нито с лицето, което е издало нареждането за цензуриране или забрана. Ако отидете при най-висшето началство, отговорът никога не е „аз смятам така“, а „другарите намират“. Но кои са тия другари, как се е стигнало до тяхното „намиране“, как те са пропуснали да видят (в случая), че момичето от илюстрацията е паднало от кола, при което е естествено полата й да се вдигне малко нагоре… — няма кого да попитате. Пита ли се мъгла?

Внезапно вие чувствувате, че сте напълно безпомощен, че се намирате под въздействието едва ли не на някаква магия или пък сте истински герой на кафкиански кошмар.

Това чувство аз изпитах много по-определено и в по-страшна степен във връзка със спирането на пиесата ми „ДА СЕ ПРОВРЕШ ПОД ДЪГАТА“. Казвам спиране, която е друга синонимна дума на цензура и забрана. В България нищо не се цензурира и нищо не се забранява. Само някои работи се спират. Макар че ефектът е един и същ (произведението не стига до публиката), думата е различна, културна, внимателна и с подразбирането, че не е действала груба заповед, а просто така — времето, обществото, ако щете, е сложило спирачките…

Когато спряха пиесата на 13-ото й представление във Военния театър в София, помолих първия секретар на партията Тодор Живков да прочете пиесата. Той отзивчиво я прие и наистина я прочете. Връщайки ми текста в неговия кабинет в ЦК на партията, той ми каза, че не вижда нищо лошо в пиесата, че освен няколко дребни забележки нищо критично не би могло да се каже. „Това е, що се отнася до политическата част — каза той. — Художествено аз не съм капацитет да се произнасям, но ако питаш за моето мнение, ще ти кажа, че не ми харесва, защото е много песимистична, мрачна…“

— Но след като политически няма нищо погрешно, за какво я спират тогава? — попитах аз.

— Аз не знам да са я спирали — отвърна той. — Просто театърът си променя репертоарния план и тъй като срещу пиесата има създадено настроение, другарите са решили да отпадне… Ти какво искаш от мене? Аз не мога да им нареждам да я възстановят…

Така аз отново попаднах пред мъглата. След като пиесата не беше политически погрешна, а се спираше именно по политически причини, към кого можех да се обърна, за да се изясним? Кое беше това обществено мнение? Кои бяха тия другари? Все пак Живков беше учтив. Само няколко месеца след нашия разговор „Работническо дело“ излезе с уводна статия, в която заяви, че пиесата била чужда на българските зрители и те сами я отхвърлили.

Но как в действителност се стигна до цензурирането на пиесата? Дума да няма, че и по форма, и по съдържание тази пиеса беше нещо много различно от изискванията на социалистическата драматургия. С две думи, темата беше предателството на идеалите. Или — измяната спрямо себе си. За мен, а смятам, и за мнозина други, това беше една от най-актуалните теми на нашето време. Пиесата бе приета в театъра още преди да стане Военен театър. Тогава се казваше Народна сцена и имаше най-добрия мъжки актьорски състав в страната. Това беше важно за моята пиеса, в която всички герои бяха мъже. Но още със започването на репетициите (режисьор Асен Шопов) се оказа, че чисто технически нашата постановка е ангажирала първите сили на театъра и поради това попречила на другите постановки, между който две военни пиеси от военни автори. Огорчението на авторите според мен беше напълно справедливо. Те трябваше да чакат за следващия сезон. Това огорчение обаче, както често при нас става, се превърна в злоба, а злобата достави енергия за борба. Авторите мобилизираха своите приятели и започнаха да четат моята пиеса дума по дума, за да открият накрая идеологическата й съмнителност.

Известни реплики бяха извадени вън от контекста, тълкуването на други напълно преиначено, разни невинни директни действия получиха зловещ алегоричен смисъл и седемте нещастни туберкулозни герои бяха обявени за българския народ, докато туберкулозата се оказа ни повече, ни по-малко алегория на живота. По това време директор на театъра стана един полковник, който никак не искаше да загуби новия си пост. Конспирацията успя да го уплаши, че с тази пиеса той рискува много. И ето че при започването на генерални репетиции с пълен декор и само три седмици до премиерата ние бяхме изправени срещу напълно враждебен художествен съвет, със силен натиск да спрем работата.

Целият авторитет на Асен и на нашите приятели трябваше да бъде заложен, за да продължим. В това време кампанията продължи в чисто политическа посока. Веднъж доказали на себе си, че пред тях е вражеска пиеса, нашите противници си бяха повярвали, че е техен дълг да я спрат. Из София започнаха да се носят слухове, че спирането е неизбежно, и приятели ми се обаждаха по телефона, за да ми изказват съчувствие. На последните генерални репетиции и на първото закрито представление на 27 март 1967 година пиесата се игра пред претъпкан салон, тъй като, щом се заговори, че нещо ще се спира, хората тичат да не го изпуснат. Но колкото по-силна ставаше съпротивата срещу пиесата, толкова по-твърди и амбициозни бяха хората, ангажирани в нея. Междувременно актьорите ме молеха да докарам на премиерата най-важни партийни и държавни ръководители.

Такава беше бедната неписана практика на успеха в театъра, че всеки автор и режисьор се стремеше с най-раболепни средства да измоли присъствието на някой член на Политбюро, секретар на ЦК на партията или на самия Живков. Присъствието на хора с такъв ранг винаги беше гаранция за официалното приемане на представлението и на другия ден човек можеше да прочете рецензии по вестниците. Иначе всичко увисваше във въздуха. Затова беше традиция писателите да се опитват на всяка цена да доведат на свои представления първия секретар. Колективът на театъра знаеше, че аз можех да поканя специално за случая „тежката артилерия“. Не поканих никого от хората на върха. Така че премиерата премина при празни правителствени ложи. Но на втората вечер в една от ложите се озоваха трима генерали, начело е началник-щаба на армията Семерджиев. Другите двама бяха Здравко Георгиев и Ангел Цанев. След около 40-ата минута на представлението в напрегнатата тишина на салона прозвуча силен генералски глас:
„Това повече не може да се гледа!“

После вратата на ложата се тресна демонстративно и тримата генерали напуснаха, безкрайно възмутени. На другия ден, по време на конгреса на кооператорите, те бяха говорили наляво и надясно за пиесата, която била гавра с българския народ и действителността. Оттук нататък съдбата на представлението беше решена. Но кой взе решението и въз основа на какво, ние никога не разбрахме. Все пак, как да се спре редовно представление? Първият признак беше реакцията на печата. Нито един първостепенен вестник не отпечата рецензия за представлението, което се играеше в един от най-големите български театри и с едни от най-първите сили. Нито добро, нито лошо. Просто — нищо. Вторият признак беше съмнителната липса на публика. Малко по-късно разбрахме, че пак по неизвестна линия всички запланувани колективни посещения бяха отменени.

По този начин един час преди представлението се пускаха в продажба около деветстотин-хиляда места, които дотогава са били блокирани. Бях смаян, когато моето собствено предприятие, където бях инженер преди години, поиска 600 билета и му бе казано, че всичко е продадено. В замяна ние имахме почти празен салон. Нищо не е по-съсипващо за актьорите от това да играят пред празни столове. Напразно те се опитваха да надвият разочарованието си и да играят за себе си. С всяко представление играта ставаше все по-великолепна. Странно или не, ние получихме единствената утеха от чужденците. Делегация на гръцките театрали от Атина ни каза най-хубави думи. Но най-трогателна бе групата от прочути съветски народни и заслужили артисти, които след представлението се качиха на сцената, целуваха и прегръщаха нашите актьори…

Тринайсетото представление беше последното. По финансови и организационни причини, каза началникът директор, те не могли да си позволят лукса да поддържат представление без публика. А и ние не можехме да докараме повече хора, за да пълнят този голям салон. Всичките ни близки и приятели вече бяха гледали пиесата дори по два пъти. Представлението бе спряно, след което последва вълна от наказания. Пет души бяха уволнени от театъра. Режисьорът Асен Шопов, чудесният актьор Наум Шопов и жена му бяха изгонени от София за две години. Приюти ги Бургаският театър.
 

Ето как личната заинтересованост на няколко души успя да създаде най-черното „обществено мнение“, да предизвика дори десетки писма против представлението, да обяви пиесата за почти вражеска и без оглед на каквито и да е художествени съображения — да я спре. Напразни бяха моите усилия да намеря човека, който би поел отговорността за спирането. Директорът на театъра си изми ръцете, като каза, че „така следвало“. В Главното политическо управление на армията, под чието ръководство се намираше театърът, казаха, че спирането било поради липса на публика, докато в ЦК ми казаха, че се създало настроение. Всички обяснения бяха в минало неопределено време. Кой тогава наказа хората? Кой ги изгони от София? Комитетът за изкуство и култура? Не. Партията? Не. Държавна сигурност? Не.

Явно пред мен, в мъглата, витаеше някакъв призрак. И мислейки за този призрак, когото нито можех да запитам, нито можех да срещна, аз за първи път най-дълбоко съжалих за стария цензор, при когото човек поне можеше да отиде, да го види и да му каже каквото си иска.

„Къде си, скъпи цензоре?“

За мое нещастие, в България нямаше цензура."