Преди една година, на 28 юли 2012 г., ни напусна Дими Паница – един от най-големите филантропи, които България е имала след промените.

Неговото щедро сърце спря да бие в Париж на 80-годишна възраст.

Той е роден през 1930 г. в София. На 18-годишна възраст, през 1948 г. по време на терора на БКП той успява да напусне България. „Спасихме се благодарение на застъпничеството на норвежкото правителство, което ни даде поданство, тъй като преди войната баща ми –  банкер и финансист, беше и почетен консул на посолството на Норвегия", спомня си Паница.

Следва трудният път на емигранството – първо Франция, където "баща ми стана счетоводител в една фабрика, майка ми правеше шапки, а аз започнах да работя в една банка – помощник на помощник на помощника на помощник-касиера", а след това Америка.

Член е на емигрантската организация “Свободните българи" заедно с приятелите си от детинство Евгени Силянов и Стефан Груев. По препоръка на приятел на брат му през 1952 г. започва да чиракува в списание "Рийдърс дайджест", където работи 42 години и изкачва всички стъпала на журналистическата кариера, като стига до поста зам.-главен редактор (1985).

Женен е за французойката Ивон Фуркад. Приживе Дими твърдеше, че голямата му мечта в живота се е сбъднала: "Дойде денят, в който се завърнах в България!"

Той е един от най-активните български емигранти с огромен принос към утвърждаване на демократичните процеси, а също така и на гражданското общество.

След промените през 1989 г. чрез основаната от него и съпругата му фондация „Свободна и демократична България” развива активна дейност – организира конференции, спонсорира издаването на книги, отпуска стипендии, провежда семинари с чуждестранно участие по проблемите на демократичното управление, парламентаризма и местното самоуправление. Подпомага БАН (прадядо му Иван Евстатиев Гешов е неин дългогодишен председател). .

Дими е един от основателите на  Американския университет в Благоевград (1991) и член на настоятелството му. Той е основател и на Училището за политика, през които са минали стотици млади хора.

През 1994 г. основа първите журналистически наградите „Паница” за независима и качествена журналистика, с които  в продължение на 10 години бяха поощрени десетки колеги.

През 2004 г. тази награда прерасна в годишна награда за гражданска доблест „Паница”. С нея бяха отличавани хора, чийто принос към обществото е оставало незабелязано от държавата.

В последните години от живота си Дими прегърна една друга важна кауза – паметта за комунистическото минало. Той инициира създаването на Института за изследване на близкото минало (2007), първата по рода си неправителствена организация, която акцентира върху изследвания за този период от историята на България. За Дими беше важно младите да знаят истинската история.

До последно той не спря да подпомага важни исторически изследвания. Едно от тях беше издаването на втория том с документи от архивите, посветено на съпротивата на горянското движение срещу комунизма в България, от Държавна агенция „Архиви”.

Онова, което го разочарова беше невидимата мрежа на бившата Държавна сигурност, обхванала всички сфери от живота и оплела много хора във властта, в медиите, дипломацията, в университетите и БАН. Той не се поколеба да се оттегли от почетното членство в БАН и публично да изрази позицията си, че не е последвало покаяние, след обявяването на агентите на ДС в академията през 2010 г.

Осветяването на тази тайна агентурна мрежа беше пътя, по който невидимата власт трябваше да стане видима за обществото. И Дими подкрепяше процеса на отварянето на досиетата. Показателно е, че комисията по досиетата стана през 2010 г. първата държавна институция, носител на наградата „Гражданска доблест”, заради важната за обществото дейност по осветяване на агентите на комунистическите репресивни служби.

Дими Паница беше инициатор и  на други два важни процеса, които бяха реализирани. През 2007 г. фондацията му „Свободна и демократична България”  инициира гражданския апел за връщане на българските архиви, ограбени от Червената армия и изнесени в Москва след 9 септември 1944 г. В резултат на нея през 2011 г. Държавна агенция „Архиви” получи копия на 50 000 документи на различни български държавни институции от руските архиви.

Втората инициатива беше утвърждаването на дата, на която България официално да почита паметта на жертвите на комунизма. Дими Паница я реализира чрез бившите президенти Желю Желев и Петър Стоянов. През януари 2011 г. предложиха на правителството на ГЕРБ и то прие 1 февруари, денят, в който през 1945 г. са изпълнени присъдите на Първи състав на т. нар. Народен съд, да е национален ден за почитане паметта на жертвите на комунизма.

Дими Паница беше един от първите, които в началото на 2011 г. подкрепи новосъздадения специализиран независим сайт desebg.com. „Сайтът ти е страхотен! Но главно и по-важно, благодаря ти за това фантастично начинание, което е в услуга на България и на цялото ни общество! Чрез него тъжната история на българския комунизъм най-сетне блясва за всеки един, който го отвори. И моята надежда е тези хора да са безбройни, сега и в бъдеще”, ми написа Дими след стартирането на проекта през януари 2011 г. Послание, което не съм забравил и с всекидневните публикации оттогава до днес се стремя колкото се може повече хора да достигнат до написаното на сайта.

Дими Паница остана патриот до края си. През октомври 2011 г. неговата съпруга Ивон донесе праха му от Франция и той беше поставен във фамилната гробница на рода Паница в София. През май тази година Ивон отново посети България и се запозна с развитието на Американския университет в Благоевград и Училището за политика, което след кончината му носи неговото име.

Хората, които обичат и уважават големия българин Дими Паница, си спомняме днес за него и почитаме паметта му!

За Човека Дими Паница може да прочетете тук.
Последното интервю с българския емигрант вижте тук.