Сайтът desebg.com публикува презентацията на експерта от Комисията по досиетата Марко Цветков, представена по време на премиерата на първия съвместен документален сборник на Комисията по досиетата и Държавна агенция „Архиви” – „Десталинизацията – дилемата на едно противоречиво десетилетие (1953–1964)”, състояла се на 18 март 2014 г. в Софийския университет „Св. Климент Охридски”.

В доклада се коментират документите на Държавна сигурност, включени в сборника, обхващащи периода 1953-1964 г. Показано е отражението на събития като ХХ конгрес на КПСС, Априлския пленум и Унгарското народно въстание през 1956 г. върху МВР и Държавна сигурност.  Проследен е краткия период на спиране на репресиите срещу политически преследвани лица и повторното отваряне на концлагера „Белене” след унгарските събития и създаването на концлагера край Ловеч през 1959 г.

Оригиналното заглавие на презентацията е „Пропаганда или ликвидиране на „култа към личността”. Вътрешните подзаглавия са на сайта.

Пропагандата и ДС – основни стожери на БКП

„Главните стожери, които изкуствено могат да крепят култа към личността са два. На първо място, това е пропагандата, с нейното голямо въздействие и сила, чиито размери дори трудно можем да си представим. И вторият стожер, това са органите на сигурността, които помагат там, където пропагандата е безсилна”.

Насилието и репресиите унищожават всичко, което може да пречи на провеждането на желаната политика.

Горните думи не са взети от някой научен труд, посветен на тоталитаризма или пък десталинизацията. Те са произнесени от министъра на вътрешните работи на НРБ и член на Политбюро на ЦК на БКП генерал-полковник Георги Цанков пред ръководството на вътрешното министерство на среща от 3 май 1956 г., на която трябва да се обсъди работата на ДС в светлината на ХХ конгрес на КПСС (док. № 38 от сборника).

В речта на министъра се говори за това, че „за да се утвърди култът към личността [органите на ДС] са нанесли поражение върху стотици и хиляди партийни членове и кадри и голяма част от тях даже [са] подложени на унижение“. Изповедта на Цанков обаче не е пълна, но това не е необходимо щом членове и симпатизанти на комунистическата партия са подложени на унижения, сами можем да си представим какво се случва с останалите инакомислещи и неудобни елементи.

Какви документи на ДС са включени

Архивните документи от масивите на Централизирания архив на Комисията по досиетата, които са включени в представения на вашето внимание сборник, основно са от Служебния архив на МВР (АКРДОПБГДСРСБНА – М) от фондовете на: Секретариата на МВР (ф. 1); Второ главно управление на ДС (Контраразузнаване, ф. 2); Трето управление на ДС (Военно контраразузнаване, по структурата от 1963 г., ф. 3); Първи отдел на ДС (Следствен, ф. 6); поделение „Въдворяване и изселване“ (ф. 12); Трето управление на ДС, (Секретно-политическо за борба с контрареволюцията, по структурата до 1963 г., ф. 13); Колекция „Трудововъзпитателни общежития“ и колекция „Изселване“ (ф. 23).

За съставянето на сборника бяха прегледани над 500 архивни единици. Първоначално бяха подбрани 2500 страници архивни материали, които в последствие бяха значително редуцирани.

Почти 50% от документите (като бройка, а не като обем) представляват справки, информации и специални съобщения, съобразно профила на архива на Комисията.

Най-общо документите от Централизирания архив, които са включени в сборника, могат да бъдат разгледани в два големи проблемни кръга, а именно: българските служби за сигурност в контекста на промените на властта след 1953 г. и преследването по политически причини.

Отражението на политическите събития върху репресивния апарат

В първия тематичен кръг е разгледано отражението, което дават значими събития като ХХ конгрес на КПСС, Априлския пленум, революцията в Унгария и ХХІІ конгрес на КПСС върху българския репресивен апарат. Протоколите от срещите на министъра на вътрешните работи с актива на МВР и ДС във връзка с тези събития ни представят настроенията във вътрешното министерство и объркването сред редовите (а и сред част от вишестоящите) работници от системата, следствие от зададените нови параметри.

Въпросите, които са отправени към ръководството на Министерството и лично към министъра през 1956 г. показват, че действително има да се извърши голяма, най-вече чисто пропагандна работа по ликвидирането на „култа към личността“. Шест години по-късно, след Ноемврийския пленум, явно необходимото е сторено, за да няма неудобни питания и вътрешният министър Цанков да заяви: „Въпроси за отговори не са дадени много, само три-четири въпроса, което показва, че или всичко е ясно, или не смеят другарите да задават въпроси. Някои си викат „Що ми трябва да си взимам белята?“

Цанков си обяснява ситуацията с това, че всички са осъзнали кой е правият път и не е необходимо да им се припомня. Част от подбраните документи отразяват и промените в системата за сигурност, с оглед на нарасналите задачи на службите.

Основният извод, който се налага, е, че МВР и службите следват безпрекословно линията, зададена им от Политбюро на ЦК на БКП, което присъства в декларативен вид в повечето документи.

Временната реабилитация на политически преследваните лица

Другият голям проблемен кръг засяга най-общо политическото преследване и от своя страна се подразделя на четири по-малки теми:

Реабилитацията на политически преследваните лица, отразена през призмата на репресивния апарат, обхваща периода от лятото на 1953 г. до навлизането на съветските танкове в Унгария. Със заповед на Георги Цанков от 19 септември 1953 г. в страната са закрити 11 затвора и ТВО Белене. Във въпросния документ между другото се казва: „В бъдеще въдворяване, както бе практиката досега няма да се извършва, и всички провинили се вражески и други престъпни елементи трябва да се предават на съответните съдебни органи и наказват съгласно законите в нашата страна.“

На 29 април 1954 г. е премахнат изселническият режим за „всички изселени лица“, но с редица ограничения за връщане на старото местоживеене, отнасящи се за граничните зони и част от големите градове в страната, за които се иска специално разрешение от органите на реда.

В документите откриваме интересни статистически данни за репресираните и съответно реабилитирани лица, които са особено ценни при лицата, въдворени за контрареволюционни престъпления.

Живков: Органите на ДС не са апостол Павел. За кучетата, които хапят – тоягата!

Революцията в Унгария и усложнената външнополитическа обстановка поставят началото на новия цикъл от насилие. Документите от този дял демонстрират работата на машината за репресии, която действа така, сякаш никога не е спирала. Показателни са думите на първия секретар на ЦК, Тодор Живков, който на 5 ноември 1956 г., припомняйки ролята на ДС и милицията, казва пред работниците от службите: „Оръжието е дадено на служителите на органите на милицията и ДС, за да действат с него непоколебимо срещу всеки контрареволюционен опит. Милицията и органите на ДС не са апостол Павел и [за] всички кучета, които се опитат да хапят – тоягата.“

Системното подновяване на репресиите преминава през нови изселнически вълни и въдворяване в Белене (отворено отново на 22 декември 1956 г. със заповед на зам.-министър Апостол Колчев) и достига връхната си точка със създаването на лагера край Ловеч.

Тайното създаване на лагера „Слънчев бряг” край Ловеч

Документ № 79 от сборника: Докладна записка от министър Георги Цанков до Политбюро на ЦК на БКП за въдворените в ТВО съгласно Указ № 468 от 4 декември 1956 г., е любопитен с това, че в него прозира зараждането на идеята за трудова група „Слънчев бряг“ край Ловеч. В докладната се говори, че освобождаването на лицата от ТВО дава положително политическо отражение и демонстрира силата на народната власт, но:

„Наред с това имаше, и сега има, твърде много изказвания, че ТВО беше една подходяща мярка за непоправимите криминални престъпници, злостни хулигани, професионални пияници, побойници, развратници и скандалджии.”

Този текст е добавен на ръка в проекта на документа вероятно с единствената цел да оправдае от името на „редица граждани” необходимостта от съществуването на ТВО под формата на „принудителен тежък физически труд в отделни обекти като каменни кариери и други подобни”.

Особен интерес представляват документите, отложени от следенето на хората, без значение дали са комунисти, безпартийни или всякакъв вид вражески елементи. В тях ясно личи както объркването сред хората, породено от новата пропагандна реалност, така и вярата в скорошна промяна при едно изостряне на външнополитическата обстановка и започване на нова голяма война. Също така се открива и една тъжна тенденция, а именно, че оцелелите след българския ГУЛАГ представители на т. нар. бивша опозиция предпочитат да си гледат здравето. За тях, както и за цялото българско общество, политиката отдавна се е превърнала в един вид домашно занимание.

Мнозина са тези, които не могат да приемат новата подредба на нещата. Независимо от всичко, за тях Сталин продължава да е идеализиран образ. Цяло едно поколение е израснало без да познава друг лидер. Милиони хора никога не са го виждали с очите си, но той е неизменна част от техния живот. Опитите на Хрушчов да разбие тази им представа и да я изтрие от сърцата и умовете им, го правят да изглежда като озлобен ученик, който се опитва да се мери с учителя си, или както казва един офицер: „Когато Хрушчов направи колкото Сталин, тогава ще го обичам“.