„Миналото е необратимо. Настоящето не е завършено. Бъдещето вече е започнало”. Максимата е на руския историк Дмитрий Волкогонов и свързвайки Съветска Русия с България може да се открие известна ирония в казаното. Особено като се има предвид огромното влияние върху съдбата на България, която съветската империя има през ХХ век. Съдба, една част от която вече е горчиво и необратимо минало.

Друга част, която живеем – преход, белязан от тежкото наследство на комунистическия режим, започнал със съветската окупация на Царство България през септември 1944 г. и завършил с краха на комунизма. Но в същото време поставил началото на процеси, превърнали наследниците на БКП и ДС (васалите на Кремъл и филиалът на КГБ) в управляващи през по-голямата част от последния близо четвърт век, включително и в момента.

И трета част от съдбата – „бъдещето, което вече е започнало”, и което се кове от правителство като това на Орешарски, обслужвайки с напълно непрозрачна политика енергийната стратегия на Москва и гарантирайки, че България ще е остане за дълго една от страните в Европа със 100 процента енергийна зависимост от Русия.

Максимата на Волкогонов е част от философията на руския историк, оставил ценни изследвания на същността на режима на болшевиките и носителите на властта – съветските ръководители. Тази неделя в електронната библиотека на desebg.com ви представям книгата му „Седемте вождове”. Тя съдържа ценни портрети на ръководителите на СССР от Ленин до Горбачов (между двамата са останалите – Сталин, Хрушчов, Брежнев, Андропов и Черненко).

За автора

Животът на самия Волкогонов (1928-1995) минава по времето на СССР и познава отлично системата. Баща му е му е разстрелян в годините на Сталиновите репресии, а майка му е починала в заточение. Завършил е Орловското танково училище (1952), Военно-политическата академия "В. И. Ленин" (1966). Заемал е различни длъжности в политическите органи на армията.

От 1984 г. е заместник-началник на Главното политическо управление на Съветската армия. През 1988-1991 г. е началник на Института по военна история при Министерството на отбраната на СССР. Достига чин генерал-полковник. Избиран е за депутат във Върховния съвет на РСФСР през 1985 г., а също така и в партийни органи на КПСС.

След 1990 г. е и като съветник на президента на Руската федерация по въпросите на отбраната. През 1991 г. е свален от длъжностите с политически мотиви. През 1993 г. е избран за депутат в Държавната дума. Автор е на повече от 20 книги по история, философия и политика. Творчеството му е подлагано на критика и приживе Волкогонов е водил битки с дейци от ЦК на комсомола, „литературоведи” от ЦК на КПСС, както и институции като КГБ, МВР, прокуратурата.

„Нито един от седемте вождове нито веднъж не е бил избиран от народа да „управлява”. Както бихме казали сега – всички болшевишки ръководители са били нелегитимни, „незаконни”. Властта, често след жестока, но невидима борба по върховете, просто се е предавала от ръце на ръце, вътре, в тесния кръг на „професионалните революционери”, посочва в предговора авторът.

Той подчертава, че висшата власт винаги е била в ръцете на партийните лидери на единствената партия, узурпирала властта в резултат на държавен преврат през октомври 1917 г. Дълги години хората, които са нямали законно право, са управлявали народа. Всички без изключение са отлагали за неопределено време очакваните, постоянно обещаваните блага за хората.

Според историка само първите двама съветски ръководители Ленин и Сталин, притежаващи власт на диктатори, са били в очите на хората истински вождове.

Двамата са създателите на откровено болшевишката ортодоксална линия в политиката, чийто последователи са Брежнев, Андропов и Черненко. Хрушчов и Горбачов са причислени към лидерите на реформаторската политика.

Ленин и любовта към властта

„Този невзрачен на пръв поглед човек – плешив, нисък и набит, прилича повече на умен занаятчия с преуморени очи, се оказа исторически гигант”, пише Волкогонов. Той го представя като личност с огромна роля в цивилизацията, защото заради експеримента му в Русия спечелва целия свят, освен самата Русия. „Изводът звучи парадоксално, но след октомври 1917 г. проницателните политици, мислители, обществени дейци в много страни, виждайки методите и методологията за „ощастливяване” на великия народ на гигантска Русия, панически се отдръпват от разиграващата се пред очите им драма”, посочва историкът.

Той подчертава, че движението към „справедливо, безкласово общество” в Русия е започнало с неограничено насилие, с лишаване на милиони хора от всичките им права, освен от едно – безрезервно да подкрепят болшевишката политика. „Дори онези, които отначало симпатизират на руската революция, скоро виждат възможното си бъдеще като отражение в огледалото на историята – монопол на една политическа сила, митологизирано съзнание, „гарантирана” бедност, физическо и духовно насилие, задължителен атеизъм и, естествено, се отдръпват от „лъчезарната перспектива”, пише авторът.

По думите му триумфалният преврат през октомври 1917 г., представян като революция има своя „мозък”, пружина и кормчия – Улянов-Ленин.

„Ленин е еднопластов човек. Когато навършва 47-години, става ясно, че той обича само едно нещо – властта, властта, властта. И всичко, което я осигурява, нея, огромната, безконтролната, диктаторската”, характеризира го Волкогонов.

Вождът не обича много неща: царското самодържавие, буржоазията, помешчиците, меншевиките, ересите, кулаците, духовенството, религията, либералите, еснафството, парламентите, реформизма, опортюнизма, социалдемокрацията, руската интелигенция, колебаещите се, обърканите, всеки, който не е с него.

Не обича целия „стар свят” и нарежда да бъде изхвърлен на „бунището на историята”. Така ленинците унищожават в Русия цели класи и съсловия, хиляди църковни храмове. „По вина на Ленин в Гражданската война загиват 13 млн. съотечественици, 2 млн. са прокудените зад граница”, подчертава авторът.

С точно цитиране на документи и архиви той дава многобройни примери за поведението и пагубната политика, провеждана от Ленин. Неговата любима форма на за управление е... бележката. В една такава до народния комисар по правосъдието Д. Курски вождът решава въпросът за собствеността:

„Не е ли време да се постави въпросът за унищожаване на документите за частната собственост:

• нотариалните актове за земята;
• за фабриките;
• за недвижимите имоти;
• и прочие и така нататък.

Да се подготви тайно, без да се разгласява.”

Воклогонов посочва, че ленинизмът и партиите, които го изповядват, са призраци от миналото. Но съдбата на ленинизма е страшно предупреждение за идните поколения. „Още повече, че върху руините на комунизма отново се появиха не просто червени, а и с кафеникъв отенък кълнове. Безпощадният радикализъм на ленинците от миналото и настоящето беше и и си остава носител на Лъжата и Насилието”, подчертава авторът.

Черненко – „вождът” на безвремието

Ще си позволя няколко щрихи и от портрета на един от по-малко познатите „вождове” на СССР – Константин Черненков (1911-1985), който Волкогонов прави. Той стои начело на съветската империя кратко от февруари 1984 г. до смъртта си през март 1985 г.

След ХХ конгрес на КПСС (1956) в болшевишкия мироглед се появяват нови акценти, „уточняващи” историческата схема на болшевизма. В светлината на Сталиновите злодейства „добрият” Ленин изглежда още по-гениален и абсолютно непогрешим ясновидец. Бъдещето не изглежда предизвикателство, а цел – висока, край и близка – построяването на комунизма. Но годините минават и настава време, когато по думите на Дмитрий Волкогонов „все повече хора започнаха да разбират, че тези болшевишки „истини” крият голямото, универсално Зло, изразено в тоталната Лъжа. Именно на тази основа започва да се задълбочава кризата, да се разширяват многобройните пукнатини в монолита на железобетонната, стегната в телена мрежа система”.

За Хрушчов тези пукнатини изглеждат ефимерни, Брежнев изобщо не ги забелязва. Андропов ги вижда, но не успява да ги циментира. „Черненко, който идва след него, не е в състояние нито да ги види, нито да ги разбере, нито да направи нещо”, посочва Волкогонов.

По думите му колкото и парадоксално да звучи, точно Черненко става предтеча на настъпващите промени. „Шестият „вожд” на КПСС и СССР не оставя забележима следа в съветската история, но въпреки това е знак на съдбата й. След идването на Черненко дори за скритите сталинисти, ортодоксалните ленинци и привържениците на класовите догми е ясно, че системата е изчерпана, щом вече не е в състояние да избере що-годе приемлив лидер”, посочва авторът.

Черненко е изцяло човек на миналото, „един болен старец, прикрит и предпазлив, с посредствен ум и бърз неразбираем говор”. Той се превръща в мрачен знак в системата, останала без бъдеще. Той е готов да седне в креслото на властта още след смъртта на Брежнев, но неафишираният, но явен съюз между чекистите и военните му попречва и изборът пада върху шефа на КГБ Андропов.

Черненко управлява най-кратко от всички съветски лидери – 13 месеца. Това е монотонно безвремие, а апатията, политическото равнодушие, смътното очакване нещо да се случи, завладява СССР.

При неговото управление продължава неразбираемата за хората война, която Съветският съюз води в Афганистан, а в Източния блок всичко е притихнало в очакване. В Полша „Солидарност” продължава да се съпротивлява, а край Берлинската стена не престават да убиват смелчаците, които се опитват да я преодолеят. Дисидентите, не само в СССР, но и в Чехословакия, Унгария и България, извисяват все по-високо глас с искане за свобода и спазване на човешките права.

Политическите възгледи на Черненко са крайно консервативни. В тесен кръг той доброжелателно се изказва за Сталин, за времената, когато „партийната директива беше закон”. Но, разбира се, в полуреабилитацията на Сталин не може да отиде по-далеч от Брежнев.

Ето как Волкогонов описва по какъв начин работи Черненко:

„Заръчва на помощниците си да го свържат ту с един секретар на ЦК на република, ту с друг, а след това с няколко обкома. Пред него е листът с написаните готови въпроси:
1. Как върви изпълнението на решенията на последния пленум на ЦК?
2. Как върви сеитбата? Всичко ли е по план?
3. Вие сериозно изоставате с доставките на месо. Какво мислите да направите?”

При телефонните разговори секретарите и местните партийни функционери не само се отчитат, но и молят за техника, пари, ускоряване на решения за един или друг местен проблем. В такъв случай Черненко се старае по-бързо да приключи телефонния разговор. След няколко телефонни „посещения” по „места” генералният секретар престава да си усложнява живота.

По думите на Волкоганов в цялата съветска история не може да се намери друг пример, като Черненко, когато на върха на висшата власт застава човек, чието главно достойнство е, че е бил близък на висшия вожд.

В резултат на половинвековния експеримент руският народ се оказва напълно лишен от правото непосредствено да избира ръководителите си. Властта, завзета от болшевиките през 1917 г., става монопол на една политическа партия. Кланът на болшевишките функционери избира от своята тясна среда висшите ръководители в партията.

„Усърден чиновник с мъждив интелект, с биография на бюрократ и без каквито и да е сериозни планове, как да изведе страната от кризата, става ръководител на партията и държавата, върховен главнокомандващ едни от най-мощните в света въоръжени сили. Това е безвремието. От самото идване на власт на този човек хората започват шепнешком да се питат кога ли ще свърши времето на „тържествените погребения”, заключава руският историк.

Черненко, който се издига до най-висш ръководител на страната в най-преклонна възраст за цялата история на СССР (на 73-годишна възраст), не оставя след себе си нищо паметно освен образа на абсурдния, случаен, изчерпан човек. Но не, той не е случайност – такава е „волята” на деградиращата комунистическа система.

Дмитрий Волкогонов, „Седемте вождове”, изд. „Труд”, 1999 г., 653 страници.