Сайтът desebg.com публикува рецензията на д-р Росица Чернокожева от Института за литература в БАН на книгата "Погубената България" на проф. Вили Лилков и Христо Христов. Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Магистър към Магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор е на няколко книги. Вътрешните подзаглавия в публикацията са на desebg.com.

Погубената България! Тежки думи. Като присъда. Но истинни. Новата книга на проф. Вили Лилков и разследващия журналист Христо Христов изнася на показ  неизвестни разтърсващи свидетелства за геноцида над собственото си население от извършилите социалистическата революция и установилите новата „работническо-селска“ власт на и след 9 септември 1944 година. Тази книга, подобно на „Бивши хора“ от същите автори (тя е своеобразно нейно продължение), както  и „Концлагерът Белене“ на Борислав Скочев все повече се превръщат в задължителни книги за всеки от нас.

Да предадем истината за периода 1944-1989 г. на нашите деца

Задължителни – ако искаме да знаем истината, да я предадем на нашите деца и да знаем какъв дълг имаме към миналото и в настоящето. Памет за миналото и отговорност за бъдещето.

Още в началото, двамата автори почти клетвено заявяват: „Дължим им го!“ И тези думи, съдържащи цялата отговорност за изнесените факти, прозират във всички разкази в книгата, в цялата болка и поклон пред страданието и стоицизма на хиляди хора, пострадали несправедливо. Тази книга е една енциклопедия, събрала информация за десетки хиляди хора, пострадали неправомерно от комунистическия режим.

„Българският Холокост”

В предговора  към книгата д-р Любомир Канов – сам пострадал от режима след „Девети“ – нарича тези събития „българския Холокост“ и че разказаното в книгата ни превежда  през Голготата на „най-качественото, което нашият народ е успял да възпита и образова през кратките десетилетия след създаването на Третата българска държава“.

Уникално е, че нация, оцеляла от войните, създала стопанство, културен елит с европейско образование, тази „работническо-селска“ власт поставя на колене. Д-р Канов напомня и всички  драстични начини, чрез които това е извършено:

„Следват концлагерите, затворите, душегубките, страшните разпити от садисти в подземията на ДС, пребитите, прекършените, полуделите, самоубилите се в резултат на мъченията“.

И още една  истина ще изрече д-р Канов: „Постепенно и трайно установяване на властта на неуките и негодните над можещите, на партийните секретари над професионалистите, на „активните борци“ срещу капитализма над онези, които разбират от икономика и търговия“.

Прекършени от „народната” власт

На моята възраст е много депресиращо да приемеш, че си бил обречен животът ти да е минал в една погубена България. В къщи родителите ми не говореха пряко за политика. Но това, което споменаваха откъслечно, беше достатъчно аз още от дете да израстна с представата как културата и интелигентността на семейството на прародителите и родителите  ми са били нетолерирани, преследвани и в крайна сметка прекършени от „народната” власт на и след 9 септември.

Как са преживели да бъдат извиквани поименно, изкарвани от дома им, изправени до стената, готови да бъдат разстреляни. Във всеки род децата отрано дочуват тези неща.

Видната психотерапевтка и изследователка  на   психогенеалогията и трансгенерационната травма Ан Анслен Шутценбергер, ученик на създателя на психодрамата Якоб Леви Морено, казва: ако искате да научите тайните на едно семейство – питайте децата и кучетата в това семейство.

Поколенчески предавани психотравми

Моят съпруг Вихрен Чернокожев приживе винаги твърдеше, че ако всеки род в България опише живота си и своето генеалогично дърво само в една тетрадка, съдбата на българската история и култура в съвремието ни би била друга. Това са надеждите, мечтите, страховете, кошмарите, тайните на хората от всяка една фамилия.

И те създават емоционалния фон в социологическата карта на страната ни. Защото човекът е поставен в центъра. Това не са единици с ЕГН, а живи хора с техните чувства. Това са поколенчески предавани психотравми, които не могат да бъдат излекувани в рамките на едно поколение. За съжаление, то остава като емоционална памет в клетките на следващия поколенчески индивид.

В българската история като че ли  има такъв кръговрат – преди векове, при покръстването на прабългари и славяни е избит целият знатен елит на България. Същото се случва и с българската интелигенция след „Девети“.

Тази асоциация е неминуема. Всяко насилие се заплаща с живота, свободата, културата на  хората в една държавна общност. Като че ли често новото начало се установява и налага с радикални, революционни репресии. В цивилизационната история на света винаги е стоял философският и културно-исторически въпрос: революция или еволюция.

Свидетелство за антихуманността на комунистическия стой

Втората книга на двамата видни изследователи на тоталитарното минало – проф. Вили Лилков и разследващия журналист Христо Христов след „Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност“ е свидетелство за антихуманността на това, което се наричаше комунистически строй.

„Строй“ от строй се, марширувай и козирувай. Няма как да не се направят тези езикови и семантични асоциации. Книгата е систематизирано изследване за съдбата на българския елит след Отечественофронтовската власт.

И досега имахме в българската култура такива спорадични изследвания, но голямата ценност на тази книга е в целенасоченото, систематизирано и изчерпателно  проучване  животът на най-видните фамилии и родове, давали облика на страната ни до тази преломна дата. И този лик е така смазан, деформиран и измъчен, че е неузнаваем до гротескност.

Книга – прецедент в българското книгоиздаване

Тази книга е прецедент в българското книгоиздаване. Защото, освен всичко друго, тези не „бивши хора“, а напротив най-стойностните, елитът, останаха в забвение дори в тези тридесет години демократично управление, докато не излезе изследването на двамата автори „Бивши хора“.

Архитектониката на книгата е дълбоко логически промислена, систематизирана и обоснована. Ето първите редове от представянето на изданието от самите автори:

„Избивани, преследвани, въдворявани, съдени, затваряни, изселвани, национализирани, ограбвани, изключвани, уволнявани, разработвани, наблюдавани, пренебрегвани, изолирани – такава е съдбата на жертвите на тоталитарния комунистически режим  между 1944 – 1989, част от онази видима и невидима репресия, стоварила се върху хиляди българи и техните семейства, които със своята находчивост, упоритост, предприемчивост и труд са изграждали основите на България до деветосептемврийския преврат“.

Проф. Вили Лилков и Христо Христов разгръщат на следващите 470 страници една сага за целенасоченото физическо и морално унищожаване на хора от всички сфери на политико-икономическия живот и интелектуалния цвят на нацията. Не се спестява и фактът, че България е последната държава в Централна и Източна Европа, в която предстои тепърва младите поколения да научават истините за тоталитарния режим. И в този смисъл, книгата има изключително приносен характер.

Изследването  започва с констатацията, че няма друга страна в Централна и Източна Европа където терорът да е бил така целенасочен. Така неговите жертви не доживяват да бъдат наречени по съветски образец „бивши хора“.

Картината на комунистическия терор

Цяла България е осеяна с масови гробове. Авторите се спират и на преминалите през концлагерът „Белене”. Тук са политици като министър-председателят Константин Муравиев, видният представител на Демократическата партия Стойчо Мушанов, д-р Никола Грозев.

Изключително  интересна е съдбата генерал-майор Никола Недев от Велико Търново. Син на възрожденски учител, спечелил с отличие приемния изпит в „Екол дьо Гер“ – Брюксел , участник във войните, автор на книги за прослава на военния дух на българската армия. През 1950 г. е обвинен, че се е укрил, изземват му всички ордени и на преклонна възраст е въдворен в „Белене“.

Свободен, но болен и с отнета пенсия, генералът отива в храма „Св. Александър Невски и казва думите, които звучат като Христовите думи на кръста:

„Отивам да благодаря на Бога, че ме спаси от този Ад, и да му се помоля да прости на палачите комунисти – те не знаят какво правят“.

Техни „братя по лагер“ са  известни адвокати, държавни и общински служители  и  дипломати като адвокатът Недко Ботев, кметът на София Никола Бронзов, дипломатите Димитър Наумов и Стефан Бочев.

Какво е представлявала така наречената „вражеска младеж“ и изключените студенти знаем още от изследването на Борислав Скочев „Концлагерът Белене“. В тази книга данните допълват познатото.  В „Белене“ попадат 167 непълнолетни младежи, като най-малкият от тях е на 12 години. Провиненията им: не спазват ограниченията – слушат западна музика, не се обличат „по комунистически“, пътуват свободно.

Една от най-големите групи в „Белене“ са индустриалци, фабриканти и търговци. Достатъчно е да кажем за Желязко Петков Желязков от Бургас – търговец. Той е измъчван жестоко – скачат върху гърдите му и пръскат пепел от цигари в очите, за да направи признания.

В книгата се разкриват и по какви правила са се извършвали интерниранията. И тук цифрите са красноречиво зловещи. До м. юли 1945 г. са интернирани 4325 семейства с 11 875 членове. Инструкцията е била ясна – класовият подход. Само през 1948 г. в София са изселени и лишени от софийско жителство 3467 души.

И при тези безпощадно безпристрастни цифри, наистина се запитваме останало ли е семейство, което да не е било засегнато от репресиите. Въпрос, близък до изказването на Георги Марков,  който се цитираше в изследването на Борислав Скочев „Концлагерът Белене“, че няма човек, който да не е имал свой близък или познат, свързан с това злокобно място. Тук този въпрос надвисва с още по-голяма сила, защото става дума за цяла България.

Какво се случва по селата?

Какво става по селата. Показателна е заповедта на кмета на село Новачане, Никополско  Нашун Дешков срещу кулаците и вражеските елементи в селото:

„Забранявам на кулаците и враговете да се събират по улиците и площадите и да посещават сладкарницата, хоремаците и магазините, бръснарницата и други обществено достъпни заведения, като вечеринки, увеселения и др. на следните лица, а именно…“

Следват имената на дамгосаните с прозвището кулаци и врагове. Ако не беше драстичната  истинност на тази заповед като исторически документ, щяхме да помислим, че е цитат от хумористично произведение. Защото понякога зловещата агресия има гримасата на истеричен смях. Уви не е комедия, а заповед №8/19 януари 1951 г.

Домовете на „бившите хора”

А до какво е довело настаняването на представителите на работническо-селската власт в домовете на бившите хора. И тук картината е гротескна. Ако в приказката на Марк Твен „Принцът и просякът“ има сцена когато просякът, който си е разменил мястото с принца, своя близнак, в двореца, си чупи орехи с кралския печат, не знаейки за какво служи,  тук смехотворните ситуации  са не по-малко. Малокултурието на новите собственици води до унищожаване на уникални произведения на приложното изкуство, до рушене на архитектурни паметници и до унификация на екстериора по Сталински образец.

Борбата с класовия враг

Национализацията, която се извършва от новата власт се брани с всички средства. Борбата с класовия враг изисква непрекъсната бдителност, следене и доносничество. За живота в тази атмосфера авторите на книгата разказват за съдбите на Асен Овчаров – родоначалникът на българския джаз, физико-математичката Елисавета Карамихайлова, скулпторът Михайло Парасчук – сложил началото на архитектурната скулптура у нас.

Не са пожалени и бившите хора от промишлеността, дипломатите, медиците. За издевателствата в медицинската наука  се запознаваме от свидетелството на Нася Кралевска за баща й д-р Атанас Кралевски и свидетелството но професор Елка Русева за баща й невролог-психиатъра д-р Любен Русев. Злоупотребите, особено в областта на психиатричната наука, е  една все още завоалирана сфера.

И до днес не са извадени на светло фактите за така наречените хора с психични проблеми. А това, по същество си е било гавра с живота и психиката на тези хора.

Малко познати процеси на политическото правосъдие

Проф. Вили Лилков и Христо Христов се спират пространно и на скалъпените съдебни процеси, които са една истинска пародия. Тук можем да се запознаем, как в резултат на делото „Шипков“ /Михаил Шипков е преводач в Американската легация в София/ НРБ и САЩ прекратяват дипломатическите си отношения. Самият Михаил Шипков прекарва 12 години в затвора и после въдворен в Троян, където преди десет години е изселено семейството му.

И ако, когато четох „Концлагерът Белене“ се запитвах това не е ли светът на Оруел, тук ми изниква аналогията, асоциацията с друг фантастичен, гротесков и сатиричен роман – „Гъливер и лилипутите.“ Защото тези малки по духовност хора – лилипутите, действително с общи усилия обезвреждат един гигант, какъвто за тях е Гъливер.

Освен това  в лилипутите, 12 пъти по-малките по размер от нормалния човешки ръст, се визира и кукленското. А не бяха ли представителите на народната власт едни кукли на конци, разигравани и водени в действията си „отгоре“. Спомнете си и илюстрациите към книгата – как тези дребосъчета овързват лежащия гигантски за тях Гъливер. Наистина жалко и гротескно.

Силата на слабите

Особена симпатия и топло чувство изпитах при  описанието на преживяното от Неофит Цанков и Софроний Ников. Техните митарства са описани в главата „Силата на слабите“. Силата на слабите в една ситуация на физическо или психическо насилие винаги е подвиг. Подвиг, който трогва със несломимите си жизнелюбивост и вяра.

Привидно насилникът е победител, но де факто слабият винаги е моралният победител. Неофит Цанков е правнук на народния учител и книжовник Неофит Рилски и наследник на богатия възрожденски род Никови. Възпитъник на Робърт колеж – Цариград, редактор на сп. „Зорница“.

Неговите тегоби са свидетелство как народната власт се отнася към тези, които не отстъпват от вярата си. Минал през съдебен процес, затвор, „Белене“, той се разделя с лагера с думите:

„Трите години бяха достатъчни да те опозная, Персин. Изпитах твоята безгранична омраза и животинска ярост към нас, затворниците… Усилията да ни унищожиш морално и физически отидоха напразно. Ние още сме живи, запазвайки чисти душите и сърцата си.. Ще те помним докато сърцата ни туптят и гърдите дишат!“

Не знам други толкова силно въздействащи слова, обръщение към олицитворения като живо същество остров. Като че ли тук са се били изправени двама персонифицирани титани: остров Персин - злото и човекът, като такъв – доброто.

Хронологията на репресиите в 21 български града

В последната, четвърта част на книгата материалът е подреден по градове. Обхванати са истории на хора от 21 града на България. Това е един своего рода справочник по краезнание.  Всеки от нас може да направи справка за хора от даден регион и да открие познати имена или имена на свои близки.

Трябва да отбележим и справочният апарат към книгата. Проф. Лилков и Христо Христов са прегледали многобройни архиви, сборници, каталози и книги. Книгата е написана с точен, ясен, разбираем език, което освен научната й стойност, същевременно я прави достъпна и за широк кръг читатели.

Сигурна съм, че тя ще се превърне в настолна книга на много поколения българи – от научни работници до ученици. Тази книга няма давност. Тя е непреходна книга – с фактологията  и емоционалното си въздействие.

И ако при първото прочитане човек бърза да прехвърли множество страници като информация, защото това е книга, която като зачетеш няма оставяне, при повторното четене (а то неминуемо ще стане) се вглеждаме в детайлите, в емоционалния фон на мъчителните разкази. В това отношение, книгата на проф. Лилков и Христо Христов има изключителна стойност. Тя е ценен принос към историографията и мемоаристката.

Книги с особено катарзисно чувство

И в този си обзор ще повторя. Прочита на такива книги, като „Бивши хора“, ,”Концлагерът Белене“ на Борислав Скочев, „Убийствено червено“ на Христо Троянски“, „Хроника на злото и надеждата“ от Милен Радев, „Без заглавие“ на Нася Кралевска и други  дават нов поглед, от който да приемаш живота и на тези пострадали неправомерно хора, и на своя.

Животът никога не е бил лесен – и идвайки на тази земя, никой не ни е обещал това и не ни е гарантирано. Но след тези книги, ти излизаш с едно особено катарзисно чувство, равно по сила и величие като след антична трагедия. Като че ли събитията не са вече така „размазани“ от времето, идеологиите, технологичния прогрес – те добиват точното си изображение и са вече„на фокус“.

Имаше в България и такива хора

Особено вълнуващо и въздействащо е последното свидетелство, включено в книгата – свидетелство на Борис Миновски за старите търновци. Тук са Иванка Иванова, учителка по немски, вкарана в затвора, защото не е учила руска филология, а немска и е принудена да работи като краварка. Тук е и директорът на Мъжката гимназия Цани Василев, изгонен от гимназията, Борис Пашов, генерал-майор Георги Тотев, Александър Вилхелм Билетски.

Като на филмова лента преминават хилядите съдби, разказани в книгата на проф. Вили Лилков и Христо Христов. А краят на тази сага са думите на стария търновчанин:

„Имаше в България и такива хора, разкажете на децата си!“  

Лилков, Вили, Христов, Христо. Погубената България. За съдбата на българския елит след 9 септември 1944 г., Сиела, 2019 г., 471 страници.