На повечето обществени дискусии, премиери на книги, инициативи, свързани с комунистическото минало, които отразявам на сайта desebg.com през последните две години, почти винаги забелязвам присъствието една жена. Не я познавах. До 1 ноември тази година, когато на отбелязването на Деня на народните будители на изложбата „България 1944 – 1989. Забранена истина” в Държавна агенция „Архиви” присъствах на представянето на книгата „Горяните в Източния Балкан”.

Оказа се, че същата жена Радостина Георгиева е авторът на книгата. В действителност тя е внучка на един от легендарните горяни – командира на Втора сливенска чета на горяните Георги Маринов-Търпанов. На 2 юни 1951 г. четата е влиза в бой с около няколко хилядни милиционерски и армейски части. Въпреки, че е ранен на няколко места Търпанов успява да се изтегли с част от горяните. Заловен е след пет месеца, а след това осъден на смърт и екзекутиран.

Тази неделя в електронната библиотека на desebg.com бързам да споделя този нова книга. След първото открехване на темата за въоръжената съпротива срещу комунистическия режим след 9 септември 1944 г. с книгата на проф. Диню Шарланов „Горяните. Кои са те” в края на 90-те години на ХХ век, след двата документални сборника на Държавна агенция „Архиви” за горяните, след фундаменталната двутомна „История на комунизма в България” (2009), в която проф. Шарланов дава точна картина на въоръжената съпротива, след документалния филм на Атанас Киряков „Горяни”, дойде ред и на една по-различна книга.

Това, което Радостина Георгиева ни представя в „Горяните в Източния Балкан”  е много сходно с творческите търсения на Ваня Жекова. Двете ги обединява факта, че принадлежат към семейства, преживели репресии по време на комунизма.

Освен, че ще намерите много нови и важни сведения за дейността на сливенските горяни, мисля че книгата на Радостина Георгиева е особено ценна със смелостта на автора й да сподели преживяното. Тези деликатни за всяка фамилия моменти, още повече, когато става въпрос за невръстни момичета, каквито са случаите и Ваня Жекова, и с Радостина Георгиева, върху чието детство завинаги е останал отпечатъка на хора, свързани с „враг на народа”, всъщност са едно тежко емоционално бреме.

Ето как Радостина Георгиева описва детските си спомени:

„Аз не познавам дядо си Георги Маринов Стоянов – баща на майка ми. Родена съм много години след неговата смърт. Да пишеш за непознат човек е трудно, още повече когато ни отнеха насилствено кореспонденцията, всичко написано от неговата ръка, медалите и ордена за храброст, неговите вещи. Остана само един портрет и малка снимка със семейството, а спомените за него бяха белязани с печата на мълчанието. Баба ми, която ме отгледа като дете, до последно говореше много малко, дари когато я молех да ми разказва. С портрета свързвам и първите си представи за дядо си, тъй като на него е в униформа, мислих си, завинаги е останал на фронта...

Първоначално ми казваха, че е убит в Унгария, докато е спасявал ранени хора под куршумите. Имам една неподписана картичка, която е изпратил от там. На нея е написал само „Честита пролет!” Когато във втори клас разбрах, че съм внучка на човек, разстрелян като предател на родината, в съзнанието ми изплува споменът за обиска в къщата... Пъзелът в главата ми започна да се подрежда.

Имах съученичка, чийто баща бе военен, комунист, по чин старшина. Той бе родом от с. Желю войвода. Любопитна да разбера дали няма да се окажем някакви далечни роднини й казах кой е дядо ми по майчина линия. Не й се разсърдих, че на другия ден ми заяви с доста приповдигнат тон: „Дядо ти не е убит в Унгария. Съден е и е разстрелян е като враг на народа!” Така са й казали вкъщи. Без да се замислят как това ще се отпечата в детското ми съзнание.

Бях потресена, но сега знам, че това ми помогна постепенно да започна да си обяснявам много неща: например защо не познавам много от роднините си, защо в селото някои хора не общуваха с нас.

Не след дълго ни заведоха в музея на МВР, тогава Музей на революционната бдителност. Там видях пистолета и раницата на дядо си, а също и други вещи на „бандитите” от Сливенския балкан. Същото преживя и майка ми като вечерна ученичка в Строителния техникум години по-късно.”

Това е само началото, а спомените са дълги и мъчителни. Убеден съм обаче, че чрез решението да разкаже за тях и да ги сподели Радостина Георгиева отваря една далеч по-малко позната страница от историята за горяните – несподелената драма на преживяното от близките им.

Макар книгата не е издадена от популярно издателство се надявам, че тя ще може да бъде намерена в книжарниците, тъй като без съмнение тя представлява интерес за онези, които искат да научат повече подробности за горянското движение и за техните наследници, заклеймени от комунистическия режим като врагове.

Радостина Георгиева, „Горяните в Източния Балкан”, издава Независима изследователска група „Забраненото минало на България”, 2012 г., 245 страници.