Рубрики:: -- Достъп до информация -- Архиви -- Коалиция на гражданите -- Живков & социализЪма -- Дезинформация -- Образование: комунизъм |
Голямата семейна тайна, която отвежда в „Белене“. Част 2: Историята, досието, разработката |
ПАМЕТ - Лагерът "Белене" - памет |
Написано от Д-р Евелина Андреева |
Неделя, 12 Ноември 2023 13:29 |
Сайтът desebg.com публикува в няколко части текста на д-р Евелина Андреева, журналист, директор „Стратегическо развитие и маркетинг към РТЦ на Нов български университет, посветен на дядо ѝ Станко Тодоров Христов. Той е роден през 1911 г. в село Извор, Радомирско. През 1952 г. е осъден на 18 години затвор по т. нар. железничарско дело с обвинението, че е ръководил нелегална организация на разтурения БЗНС „Никола Петков“ в ж.п. транспорта. През 1952 г. е въдворен в лагера „Белене“, където умира през 1954 г. Текстът е пример не само за това как трябва да се събира и пази родовата памет, но и за това, как репресията на тоталитарния комунистически режим върху хора, припознати като „врагове“, рефлектира върху техните семейства и съдба. В част 1 от историята се разказва как авторката разбира за крита с години истина за дядо си и за оставената от него тетрадка-дневник от „Белене“. Част 2 продължава с историята на рода на Станко Тодоров Христов, с досието му в Държавна сигурност и разработката „Щанга“.
Историята на рода Родът на моя татко е от с. Извор. Това е едно от големите села край Радомир. Сгушено е в подножието на Конявската планина, под връх Колош (1314 м.). Къщите са под Буденица (първото планинско било над Извор), а пролетта по пътеката оттам минават върволици от млади момичета и момчета, които ходят „на божур“. Под Колош се намира един от най-големите резервати на див божур, който през пролетта като цъфне, предлага невероятни гледки на любителите на цветя и природни красоти. Дядо ми Станко Христов Тодоров се ражда на това място на 23 февруари 1911 г. Майка му, баба Райна (родена десет години след Освобождението) е на 23 години, когато ражда първото си дете Станко. А баща му, дядо Тодор, е три години по-млад от нея, само на 20. Тодор се занимава със земеделие и търговия. Така възпитава и децата си. Когато Станко пораства винаги отбелязва, че има селски произход и се определя като земеделец. Той е едно от 4-те деца в семейството – две момчета и две момичета. Ражда се в нощ с буреносен вятър и дъжд край горящото огнище, запазено и досега, в дома ни в Извор. Къщата е на един кат, с изнесен напред чардак. Състои се от вестибюл, кухня с огнище, което топли всичките три стаи на постройката. Богато е ранчото на дядо Тодор и баба Райна. Три декара двор, заобиколен с множество селскостопански постройки, до една пълни с добитък. Овце, козички, крави, кокошчици, навеси за дърва и зимнина. 60 декара - ниви, ливади, пасбища, градини и гори наследява Станко в плодородната земя на изворското землище.
От 1921 г. до 1923 г. дядо Тодор, бащата на Станко, е кмет на Извор. Но след идването на власт на Александър Цанков, Тодор се оттегля и заминава за Дупница, където отваря собствена кръчма. Баба Райна отглежда строго четирите си деца. Опитва се да ги изучи. Първоначално в Извор, а по-късно в Радомир и София. По-малкият ѝ син Петър завършва електротехникум, но нещастен случай отнема живота му, когато е само на 22 години. Момчето изгаря като факла при опит да поправи електрическата инсталация в родната си къща. Викат баба Райна от полето и тя заварва бездиханен малкия си син.
Първородният Станко завършва училище в Извор, а после се обучава в Радомир и в София. Завършва средно образование и през май 1931 г. постъпва като писар в общината. Година по-късно става учител в с. Негованци, Радомирско. През 1932 и 1933 г. отбива редовната си военна служба. След уволнението Станко се връща в родния Извор. Висок и здрав младеж с изсечени черти и съсредоточен поглед. Лицето му е бяло, косата черна, а прическата алаброс, каквато се е носела през 30-те години на миналия век. През 1934 г., когато е на 23 години Станко печели сърцето на най-хубавото момиче в Извор – Цветанка на 20 години. Срещат се в църквата, където и двамата силно вярващи, ходят на неделните литургии. Съселяните им разказват, че толкова хубава двойка били Станко и Цветанка, че завистници пускали злонамерени клюки из селото, за да ги разделят. Но без успех. Цветанка е от рода на Подояците. Баща ѝ – кулак (русизъм, в болшевишка Русия така наричат богатите земевладелци по време на насилствената колективизация, б. р.). Никога не влиза в ТКЗС. Живеели в спретната къща до църквата в Извор, но след сватбата младото момиче отишло в дома на Стойневци, къщата на Станко. Дядо толкова обичал баба, че все й купувал красиви рокли да се гласи, абонирал я за всички модни по това време списания „Модерна домакиня“, „Жена и дом“, „Домакиня и майка“. От брака между Цветанка и Станко се родили татко и леля. Момчето, Радослав никога не наричали на галено, а момичето за всички било Линчето, краткото на Елинка. По това време, когато Станко е млад татко, вдъхновен земеделец и глава на свое семейство, баща му, дядо Тодор купува мелница. Намира се близо до гарата на Извор. Известно време мелницата, нивите, продажбата на юнци хранят семейството и на Тодор и младите Станко и Цветанка.
През 30-те години на ХХ век в САЩ и по-голямата част от света се развихря голяма стопанска криза, която прераства в Голямата световна депресия. Тя не подминава и България. След фалита на братя Бъклови, чийто собственик Петър Бъклов е член на управата на БНБ, хората започват масово да теглят парите си от банките. БНБ увеличава лихвения процент, отпуска пари за спасяване на заплашени от фалит банки, изработва Закон за защита на влоговете, за да запази стабилността на българския лев и да смекчи валутната криза. Но и това не помага за фалирането на доста стопанства и видимото обедняване на хората. Мелницата на Тодор също спира работа. Станко се принуждава да търси нова прехрана и нови приходи. Известно време работи като уредник в трудовите части, а през 1938 г. постъпва в железниците. В един от разпитите след задържането му през 1951 г., Станко казва: „Тежкото материално състояние на родителите ми продължи до 1939 г., когато в резултат на подготовката за Втора световна война цените на всички стопански продукти, които произвеждахме се увеличиха и материалното състояние ни се подобри.“
След онази топла вечер на лелината веранда в Извор, историята за рода ми и дълго пазената тайна за дядо ми не излизаше от съзнанието ми. Поисках да прочета досието му, което татко и леля бяха взели от Комисията по досиета, след падането на режима на Живков и закриването на Държавна сигурност. Станко започва да се вълнува от политика в началото на 30-те години, когато навършва 20 г. Пали го Борис Бумбаров, който е негов съселянин в Извор. Борис му изяде главата, казвала баба Райна, когато загубила и първородния си син.
Борис Бумбаров е 15 години по-голям от Станко. Роден е през 1896 г. в Извор. Завършва гимназия в Кюстендил, а по-късно журналистика и политически науки в Прага. Отлично владее немски и чешки език. През 1920 г. става член на БЗНС и личен секретар на председателя на Народното събрание Александър Ботев. Веднага след това го канят за секретар на Министерството на железниците, пощите и телеграфите, а по-късно го правят и административен директор на „Мини Перник“. След Деветоюнския преврат от 1923 г. Бумбаров е арестуван за няколко месеца, а след освобождаването си имигрира в Югославия. През 1926 г. Бумбаров е осъден задочно на смърт, както и на 15 години затвор за пренасяне на оръжия и преминаване нелегално на границата. Установява се във Виена, където живее до 1933 г. Същата година го хваща амнистията за политическите емигранти и той се прибира в България. През следващите години е сред активните членове на БЗНС „Пладне“, интерниран и съден за политическата си дейност. След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. Борис Бумбаров става министър на обществените сгради, пътищата, благоустройството във второто правителство на Кимон Георгиев. Година по-късно, през 1945 г. той напуска правителството и Отечествения фронт, заедно с кръга земеделски деятели около Никола Петков и става един от основателите на опозиционния БЗНС „Никола Петков“. През 1946 г. е избран за народен представител. След разгрома на парламентарната опозиция Бумбаров е преследван от комунистическия режим и през 1949 е осъден на 20 г. затвор. Пускат го 1956 г., а през 1959 умира. През 1990 г. е реабилитиран посмъртно.
Пътят на Борис Бумбаров се пресича с този на Станко Тодоров през 1934 г., когато Станко е само на 23. Двамата са съседи в Извор. Къщата на Бумбарови е една пресечка по-нагоре от нашата. Борис и Станко често общуват и изграждат доверие помежду си. За Станко Борис е авторитет, той се възхищава на начетеността му, познанията му за Европа и света, работата му. След 19 май 1934 г., когато се разтурят политическите партии (от правителството на Кимон Георгиев), в периода на монархо-фашизма Бумбаров използва, тогава младия Станко, за връзка със земеделски деятели в провинцията, а по-късно след настаняване на германците у нас и за донасяне на някои хранителни продукти. Под влияние на Бумбаров, Станко става член на Земеделския младежки съюз (ЗМС) и доста активен негов поддръжник.
През 1938 г. Станко Тодоров започва работа към Министерството на транспорта като книговодител и началник „Личен състав“. По-късно се прехвърля в БДЖ, където последователно заема постовете кондуктор, началник влак, инспектор към „Контрол на движението“. На 3 ноември 1943 г. Станко претърпява тежка ж.п. катастрофа, при която е ранен в главата и едва не губи живота си. За нея близките разбират от кратка дописка във вестник „Зора“ от 5 ноември 1943 г., в която пише: Дирекцията на Б.Д.Ж. съобщава, че на 3 т.м. в 2 ч. и 55 минути, по невнимание на чиновника по движението на гара Веринско, влак N 168 и влак N 159 се срещнали на открито, не далеч от семафора на гара Веринско. Убити са спирачите: Асен Христов Апостолов и Величко Ганев Величков, заедно с други три частни лица. Ранени са началника на влак 168 Станко Тодоров Христов и огняря Никола Тодоров Ташев. Нанесени са повреди на самите влакови машини и на няколко товарни вагони от двата влака. Пътят е разчистен и движението възстановено.
Станко е бил около 20 дни в безсъзнание. Имал счупване на черепа в областта на челото, пролапс на мозъка и сътресение. В ж.п. болницата в София му е направена операция и раната заздравяла. Оттогава се оплаквал от виене на свят, губене на равновесие, постоянно главоболие, слаба памет. Получил и намалено зрение на дясното око. От катастрофата в черепната му кутия, малко над дясното око останало заседнало чуждо тяло, което не било отстранено при операцията. Една от непотвърдените версии за тази катастрофа е, че тя е била предизвикана умишлено. По това време Станко Тодоров е активен антифашист и активен антикомунист. Нищо от политическата му дейност не остава скрито и на работното му място.
Десет годишно момиченце, с големи кестеняви букли, облечено в синьо сукманче притичва към един от подсъдимите. Протяга ръце, подсъдимият го гушка и внимателно го слага на краката си. Той е слаб като изнемощяла хрътка, небръснат, с набола като четка коса и свъсени вежди. Облечен е в тъмни дрехи, а от горната част на избелялата му риза ужасяващо стърчат костите на ключицата. Момиченцето обвива ръце около врата му и повтаря „татко, татко…“. В този момент най-близкият милиционер прави крачка към подсъдимите и нарежда: пусни детето. И по-силно: майката да вземе детето, къде е майката? Хваща момиченцето през кръста и го изтръгва от ръцете на обвинения. Човекът успява само да промълви „обичам те, Линче“. Денят е 11 юни 1952 г. Рождения ден на дъщерята на Станко, Елинка. Навършва 10 години. Брат ѝ Радослав (16 г.) и майка ѝ Цветанка седят в залата, сковани от страх и ужас. Процесът, който приключва в този момент, в една от залите на Съдебната палата в София е известен като „железничарското дело“. В 12,30 ч на подсъдимите е дадено право на последна дума преди произнасяне на присъдата:
Активната агентурна разработка „Щанга“ на Държавна сигурност е открита на 28.1.1948 г. Тя установява, че в БДЖ съществува нелегална организация (контрареволюционна група), съставът на която все още не е известен, но която трябва да привлича нови членове, да подпомага финансово пострадали от народната власт и в случай на война да парира транспорта.
Разработваното лице се казва Станко Тодоров Христов. В „Щанга“ пише: „Борис Бумбаров привлича в обществено-политическия живот 23-годишния Станко. Представя го като активен земеделец антифашист. Първоначално го използва за връзка със земеделски деятели в провинцията, а по-късно след настаняване на германците у нас, и за донасяне на някои хранителни продукти. След 9-ти септември Станко Тодоров е привлечен от министъра на транспорта Ангел Держански на служба в министерството на железниците. Привличането му към нелегалните организации става при едно посещение в министерството, при което министърът разговаря насаме със Станко и му възлага присъединяването към „висшия персонал на министерството на наши хора, земеделци“. Съвместната им „вражеска дейност“ започва след формирането на опозиция в лицето на Никола Петков и поддръжници. Станко открито говори против министър-председателя Кимон Георгиев и неговия поддръжник и министър на пропагандата Димо Казасов. Агитира земеделците да се присъединят към съюза на Никола Петков, а тези които са в Отечествения фронт нарича службогонци. Паралелно с формирането на твърдите политически възгледи на Станко Тодоров, се случват няколко събития, които активират и без друго бурния му нрав и дейността му. През 1946 г. Борис Бумбаров е избран за народен представител. По същото време Станко често посещава дома му на ул. „Раковски“ в София. Чрез него той се информира за вътрешното и международно положение. Влияе се от голямата ненавист, която Бумбаров проявява към звенарите, като ги обвинява, че те са станали причина за хаоса в България. Шестте министри земеделци напуснали постовете си, разчитат че съюзната контролна комисия ще се намеси във вътрешния живот на страната и ще извоюва правителство начело с Никола Петков. Години по-късно, в един от разпитите в ДС, Станко Тодоров уточнява: „Бумбаров ми каза, че една от причините Никола Петковистите да не успеят да съставят правителство и да спомогнат за укрепване влиянието на БКП са Александър Оббов и Михаил Геновски. Оббов в качеството му на лидер на казионното БЗНС и главен редактор във вестник „Земеделско знаме“, който дори води преговори с БКП за съвместни действия. И Геновски, който след разцепването на БЗНС през 1945 година, остава сред ръководителите на Българския земеделски народен съюз, оглавява Министерството на земеделието и държавните имоти във второто правителство на Кимон Георгиев и пише поредица от статии за вестник „Земеделско знаме“ под надслов „По кървавите следи на Александър Стамболийски“.
СЛЕДВА: Част 3: Нелегалната земеделска организация.
|