Сайтът desebg.com публикува част 4 (последна) от текста на д-р Евелина Андреева, журналист, директор „Стратегическо развитие и маркетинг към РТЦ на Нов български университет, посветен на дядо ѝ Станко Тодоров Христов. Той е роден през 1911 г. в село Извор, Радомирско. През 1952 г. е осъден на 18 години затвор по т. нар. железничарско дело с обвинението, че е ръководил нелегална организация на разтурения БЗНС „Никола Петков“ в ж.п. транспорта. През 1952 г. е въдворен в лагера „Белене“, където умира през 1954 г. Текстът е пример не само за това как трябва да се събира и пази родовата памет, но и за това, как репресията на тоталитарния комунистически режим върху хора, припознати като „врагове“, рефлектира върху техните семейства и съдба.

В част 1 от историята се разказва как авторката разбира за крита с години истина за дядо си и за оставената от него тетрадка-дневник от „Белене“. Част 2 продължава с историята на рода на Станко Тодоров Христов, с досието му в Държавна сигурност и разработката „Щанга“. В част 3 се разказва за ареста му, разпитите пред следствието на ДС и изпращането му в „Белене“. В последната част 4 се разказва за присъдата, която той получава, за изпращането му в концлагера „Белене“ през 1952 г. и за смъртта му там – две години по-късно.

Присъдата

В името на народа, Софийският окръжен съд… Присъди:
Признава подсъдимите Станко Тодоров Христов, роден на 23 февруари 1911 г. в Извор – Радомирско, живущ в София, на 42 години, българин, женен, неосъждан, началник влак и Димо Димитров Николов…за виновни в това, гдето от м. август 1947 г. до 1951 г. в страната са образували и ръководили нелегална организация на разтуреното БЗНС – Никола Петков, която си е поставила за цел да събори, подрони и отслаби народно-демократическата власт на НРБ, чрез преврат, бунт, метеж, терористични действия и общоопасни престъпления, поради което по силата на чл.70, ал. I от НЗ, във връзка с чл. 5 от ЗЗРБЗНС-Никола Петков и чл. 35 от НЗ ги осъжда на 15 години лишаване от свобода, с лишаване от права по чл. 28 от НЗ за срок от 18 години, като конфискува в полза на държавата половината от имуществото им.

В концлагера „Белене“

През юни 1952 г в „Белене“ са докарани много политически арестанти от затвора в Шумен. Возят ги в горещи и претъпкани вагони, в които кислородът не стига.

Хората, прекарали години по следствените арести и затворите са много изтощени, болезнено слаби с атрофирали мускули.

При всяко излагане на слънце, те получават тежки изгаряния по кожата, а устните и ръцете им се напукват до кръв.

Станко е един от тях, наричан в следствените документи „злостен и закоравял контрареволюционер“, а от милиционерите в затвора по-просто „гад“.

На Втори обект

Водят Станко към обект II. Той е разположен в източната част на острова на около десет км от понтонния мост. От изток и запад е ограден с малки потоци, а от север и юг – с блата и мочурища. На върха на хълма има построена барака с размери 30-40 кв.м., висока 4 м., наричат я Силоза, заради височината ѝ.

С голи варосани стени, без таван и без под. В нея са настанени около 100 души. Отделно от това са построени 23 землянки за по 20 души и карцерна яма, дълбока 4,5 метра. В северната част на обекта, на 10-ина метра от бараките са клозетите – открит ров, дълъг 50-70 м., широк 2 м. и дълбок 2 метра, покрит с дъски и греди и с процепи по дължина.

Обектът е ограден с 12-13 реда бодлива тел, опъната на дървени колове. От вътрешната страна на оградата има 1-2 м. широка ивица, разкопана, почистена от трева и покрита с варосани дребни камъчета, в която се стреля без предупреждение.

В югозападния ъгъл на обекта е главния портал. Над портала има надпис „Човек, това звучи гордо. Максим Горки“, а от вътрешната страна е изписано: „Ако врагът не се предава, той се унищожава. М. Горки“.

На обект II изпращат най-вражеските елементи на системата, там работата е най-тежка. Строи се дига, която да предпазва острова от приливните води на Дунав.

Трудът на каторжниците и непосилните норми

Станко и останалите затворници са разпределени в групи. Една от тях коси, изсича храсти и дървета, прави бразди по оголената пръст, наричана е „копачите“. Друга, наречена „носачи“ взима пръстта от дълбоки изкопи и я пренася върху тарги на разстояние от 50 м. до 300 м. върху насип. След това трамбова. Когато височината на дигата започне да нараства, извозването с количка и пренасянето с тарга става все по-трудно по стръмна пътечка до върха на насипа.

Таргите се носят от 2-ма въдворени, а мократа пръст, сложена на тарга достига 100-150 кг. През зимата заледената пръст едва се разбива, в дъждовните месеци е на кал, а лятото температурите под открито небе достигат 40 градуса. Нормите все повече се вдигат и затворниците падат на земята като круши. Обезсилени и обезводнени.

Оживелите, които не изпълнят нормата получават по-малко храна, понижена дажба хляб, лишават се от правото да пазаруват от лавката, работят извънредно.(1)

Заливането на остров Персин от Дунава

През декември 1952 г. нивото на река Дунав започва стремително да се покачва. На 10-ти януари водата залива острова като прелива над изградената дига. Затворниците са пратени да спасяват инструменти, машини, фураж, кошери.

Само за няколко часа, островът изчезва под водата, над която остават да стърчат само няколко върби и по-високите сгради. Затворниците се катерят по дърветата, на които прекарват пет дни.

Няколко от тях са качени на понтона. От стотина метра други затворници ги окуражават и им дават указания да се движат, за да не замръзнат и да спят на смени. След седмица лагеристите са изтеглени на сушата и принуждавани да подпишат декларация за сътрудничество на ДС.

„Беше толкова студено, че гарваните падаха на земята от студ“

Оцелелите разказват, че температурите са паднали под -15 градуса, придружени от бръснещ вятър. „Беше толкова студено, че гарваните които кръжаха над приличащите на мърша тела, падаха на земята от студ.“(2)

Впоследствие на някои от спасените мъченици им изрязват пръстите, които вече са почернели. Измръзналите затворници се придвижват с бастуни в продължение на няколко месеца, подкрепяни от другарите си.

Близките на лагеристите научават за наводнението от Би Би Си.

Наказателната бригада

На 17 март 1953 г. е сформирана т. нар. наказателна бригада от бивши лидери и представители на опозицията. Тя е строго охранявана. Възложено ѝ е да прави тухли близо до клозетите.

Хората от наказателната бригада са крайно изнемощели заради минималната хранителна дажба и тъмнината на бараката, в която живеят. Телата са кожа и кости и се свличат докато ходят.

През юли ги карат да пренасят с бурета фекалиите от старите нужници в новите, изкопани до тухлите на хармана. Тези, които не изпълняват задачата както трябва са изпратени в карцера. Това е обща килия с размери 20х4 метра и вътре са натъпкани 200 човека.

Останалите от наказателната бригада са сместени по 17 човека в единични килии. Спят на смени, през другото време са изправени и притиснати един до друг.

„Народни врагове, стройте се!“

В този момент на пълно физическо изтощение ги привикват и им казват „край на мъките само срещу „малка услуга“, затворникът да напише доклад за разговорите и настроенията в наказателната бригада. Повечето отказват.

Тогава знаменитият майор от „Белене“ Китов, ги командва:
„Народни врагове, стройте се!“

Набелязва си жертви и ги бие до припадък. Затворниците толкова изнемощяват, че дори шапките им тежат. Единственото, което може да върне въдворен в света на съществуващите, е капитулацията. Режимът поставя човек пред избора – физическа или морална смърт. Станко избира първото.

За цялото съществуване на концлагера Белене през него преминават най-малко 15 000 души – около 11 000 без съд и присъда и около 4 000 затворници. Това са част от най-непримиримите, най-авторитетните хора във своята си среда.

Смъртта

„Тук сте дошли да умрете, а не да ви лекуваме“. Това е отговорът на един от милиционерите, прочел писмото написано от дядо ми.

На 14 юли 1954 г. в Народния селски съвет на с. Извор се получава кратко писъмце до бащата на Цветанка, в което пише:

„Съобщаваме ви съгласно писмо № 8723 от 12.VII. т.г. от с. Белене Свищовско, че зет Ви Станко Тодоров Христов е починал на 1.VII. т.г.
Уведомете и дъщеря Ви, която е жителка на гр. София.“
Малко по-късно семейството получава колет от "Белене". Стари парцали, вероятно дрехите на Станко и тетрадката му. Дрипите, семейството погребва в гробището на с. Извор, тетрадката остава в баба Цеце, а по-късно попада в леля Линче.

Епилог

Когато пиша тези редове си позволявам да плача. Насаме. Заради годините, преминали в упреци към моя баща, който проявяваше песимизъм за всяка моя професионална крачка напред.

Упреци към страха му да кандидатства в университет или да подаде документи за екскурзия в чужбина. Упрек и към отиването му на митинг пред НДК, събрал пострадали от комунистическия режим в България, който се състоя в мразовит ден от януари 2020 г.

Когато се прибрал, разказва майка ми, устните му били сини, а пръстите на ръцете и краката му неподвижни. Дни след това, татко се разболя, разви бронхопневмония, след която се отключиха много от болестите му.

Тогава още не знаехме, че това е Covid-19. Година по-късно татко си отиде. Тихо, без да може да построи храм за своя баща, за който толкова много милееше.

Съдбата на лагеристите и техните близки е била в пряка връзка. Отношението към въдворените е зависило от поведението на неговите близки. И обратно съдбата на близките е зависила от поведението на затворника.

В много случаи семейството е изселвано, въдворявано или хората са губили работата си. Въдворяването на един е действало психологически на хиляди, помнило се е десетки години и е налагало тежък и непреодолим страх на цели фамилии.

„Няма да успеем, ще дойде милиция и ще ни арестуват, ще ни изпратят в Белене“, пише Георги Данаилов в книгата си „Доколкото си спомням“ (3), обобщавайки ужаса на хиляди семейства.

Режимът налага усещане за една всеобща вина и страх. В началото на 1953 г. в наказателния закон е записано, че близките на бегълците и невъзвращенците, които са знаели за тяхното бягство, подлежат на съд, а онези, които не са знаели – на въдворяване в ТВО. Така и по закон концлагерът е определен като наказание за вината на невинните.(4)

Евелина Андреева,
внучка на Станко Тодоров Христов

Бележки:
(1).Скочев, Борислав, „Концлагерът „Белене“ 1949-1987 г.“, изд. Сиела, София, 2017 г.
(2).Пак там, с. 117.
(3).Данаилов, Георги, „Доколкото си спомням“ , София, РВР ООД, 2000 г., с. 120.
(4).Скочев, Борислав, „Концлагерът „Белене“ 1949-1987 г.“, с. 15.