Сайтът desebg.com публикува словото на писателката Теодора Димова, специален гост на тазгодишното поклонение в памет на жертвите на тоталитарната комунистическа диктатура в концлагера „Белене“, което се проведе на 1 юни 2024 г. По думите ѝ на честването на остров Персин се събират единомишленици, за да споделят трагизма на нашите предци и така да пренесем паметта за него към следващите поколения. Без паметта за близкото ни минало новите поколения са оголени, без защита, без имунен механизъм, те могат да станат нова, лесна жертва на същото зло, само че със сменен дрескод. В същността си злото остава винаги едно и също, сменя само външния си облик. „Но наш дълг сега е да разказваме. Да говорим смело и честно. Да не позволяваме на мимикрията да извращава истината. Да бъдем настойчиви и упорити, докато истината победи мимикрията“, убедена е известната писателка. Заглавието и вътрешните подзаглавия са на deseb.com.

Тази мрачна страница от нашата най-нова история

Приех поканата да дойда в „Белене“ и да бъда сред всички вас с благодарност, с гордост, но и с чувството, че не съм достойна за нея. Защото самият факт да си на това място на страданието, на изтезанието, на унижението, на несправедливостта, е изпитание.

Като че ли духът на самите жертви ни кара да преминем през това изпитание, за да станем по-силни. Тази мрачна страница от нашата най-нова история трябва да бъде прочетена и осмислена и се надявам, че днешното ни събитие ще допринесе за това.

Много отдавна, още преди 10 ноември, моят скъп вуйчо, брат на майка ми – Тодор Бушев, ми говореше за лагерите, за изселванията, за жестокостите и перверзията на властта. След това със строг глас ми нареждаше на никого да не казвам за тези неща. Защо да не казвам, вуйчо, питах в недоумение. Защото е опасно, отговаряше лаконично той.

Моето поколение носи този синдром на шизофренно раздвояване между онова, което е у дома и това, което е навън, между говоренето и действителността, между истината и лъжата, които съвсем лесно разменяха местата си.

Не вярвах на пропагандата, която ни обливаше отвсякъде, но не можех и да допусна, че всичко, което вуйчо ми ми разказва, е истина, защото беше страшно. Струваше ми се невъзможно да е истина. Майка ми все му се караше – защо ѝ говориш тези неща, тя нищо не разбира, само я объркваш. А той отвръщаше – сега не разбира, но един ден ще разбере.

Усещането за безсилие и гняв

И ето, дойде времето да разбера. То ставаше постепенно. Когато в продължение на две години се подготвях за написването на романа ми „Поразените” изчетох почти цялата документална, историческа и мемоарна литература за онова време. Получих усещането за безсилие – че не мога да облекча или да наваксам онова, което жертвите на тоталитарния режим и техните близки са претърпели.

Усещането ми е за гняв – че всеки един от нас го е допуснал, че всички ние сме виновни. Както казва Цветан Тодоров в книгата си „Тоталитарният опит”: „В тези страни всеки, макар и в много различни степени, е страдал от режима и едновременно с това е допринасял за неговото утвърждаване.

Ето защо след рухването му населението бързо се подаде на усещането, че е по-добре „да обърне страницата“, преди дори да си направи труда да я прочете. Само няколко смели историци и интелектуалци устояха на това изкушение.

Впрочем щетите, причинени от дългото господство на този режим, са дълбоки. Те не се отнасят само до политическите свободи или до принципите на справедливостта, които могат да бъдат възстановени сравнително лесно.

Лъжливият и лицемерен характер на комунистическата пропаганда

Лъжливият, лицемерен характер на комунистическата пропаганда е задушил трайно грижата за общото благо, социална солидарност, а и доверието в закона. Кухо кънтящите принципи са довели до масов цинизъм и егоизъм.

Ние като общество трябва да прочетем тази страница, колкото и да е болезнено и нелицеприятно. Само тогава ще можем да изкореним „масовия цинизъм и егоизъм”, само тогава ще можем да избегнем нови кризи в бъдеще. Иначе ще живеем с всички последствия от една непочистена рана.

Косвена жертва

В моето семейство няма пряко засегнати, репресирани и изселвани хора. Но за косвена жертва на този режим смятам баща ми. Охулването и обругаването на неговия роман „Тютюн” в началото на 1952 година е реален линч върху неговия автор.

Обвинен е в най-тежките години на сталинския режим във всички възможни идеологически грехове. Да, той преработва романа, добавя нови 250 страници, но за сметка на това престава да пише. Чувствал е, че тези 250 страници не са от него. И не написва друг роман през следващите 15 години.

Умира в най-зрялата и плодотворна за един писател възраст – на 56 години. Оставя една жена вдовица на 35 години. Оставя едно дете полусирак на ранна възраст. Българската литература загубва вероятно най-големите си ненаписани романи. Може би от тези дълбини идва импулсът да пиша на тези теми и изобщо да пиша.

Вървене по тънък лед

Беше много опасно да се захвана с тази тема. Има доста примери, когато на тази тема се пише без позиция. Да се разказва за един исторически период, към който имаш съвсем категорично отношение, е вървене по тънък лед, който всеки миг може да се пропука, защото художествеността може да се окаже предпоставена, публицистиката може да измести фикцията, идеологизирането може да пречупи литературата.

Слава Богу, разбрах го в самото начало и инстинктивно като писател се вкопчих в образа на жените, заживях на мястото на всяка една от тях, представях си как те не са знаели нищо от онова, което ще им се случи, как метафизичното зло изведнъж, без предупреждение ги връхлита, интересно ми беше как реагира всяка една от тях – успяват ли да се съхранят или се поддават, или се пречупват. Някои устояват, други не.

Не можем да обвиняваме никого, защото не сме били на тяхно място. Можем единствено да си представяме как ние бихме реагирали, ако бяхме на тяхно място. И това вкопчване като удавник в трите героини много ясно се усеща през целия роман. Това вкопчване, както аз го наричам, ме спаси от капаните, които са на всяка крачка, когато се пише за онзи период.

Пораженията от тоталитарния период

Пораженията от тоталитарния период са навсякъде. Но първо в самите нас. Тези поражения се скриха много надълбоко в душите ни, от време на време избухват. Отличителните им признаци са омраза, dагресия, цинизъм, егоизъм, алчност, безочливост, лицемерие. Или апатия, равнодушие, безкритичност.

Все неща, наследени от онази епоха, все същите бесове, които вилнеят и с които не можем да се справим. И една от причините е, че ние заровихме тази тема под пепелта на времето. А тази пепел е от изпепелените души на поколенията, преживели страданията.

Трагизмът на нашите предци

Тук сме се събрали единомишленици, за да споделим трагизма на нашите предци и така да пренесем паметта за него към следващите поколения. Без паметта за близкото ни минало новите поколения са оголени, без защита, без имунен механизъм, те могат да станат нова, лесна жертва на същото зло, само че със сменен дрескод. В същността си злото остава винаги едно и също, сменя само външния си облик.

Събрали сме се тук да сведем глави пред жертвите. Да почетем паметта на загиналите и починалите, да сведем глави пред оцелелите, които са преживели същите страдания, но са се оказали по-жилави. Много от тях не са смеели да разказват дори на децата си за преживените ужаси.

Но наш дълг сега е да разказваме. Да говорим смело и честно. Да не позволяваме на мимикрията да извращава истината. Да бъдем настойчиви и упорити, докато истината победи мимикрията.

Затова можем да кажем, че истината ни е събрала днес тук. Да не забравяме едно от основните послания на Иисус Христос: „ Ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.“