Процедурата за обявяване на бившият концлагер „Белене“ на остров Персин за недвижима групова културна ценност от национално значение е във финална фаза.

Това огласи министърът на правосъдието Георги Георгиев в профила си във Фейсбук днес в публикация, посветена на 1 февруари – Деня за признателност и почит на жертвите на комунистическия режим.

Desebg.com припомня, че предложението на обявяване на концлагера „Белене“ за национален недвижим паметник на културата е на журналиста Христо Христов от 2014 г.

През 2018 г. Министерството на културата започна по неговото предложение процедура, която вече 8 години не е приключила.

През май 2025 г. по време на годишното поклонение в памет на жертвите на „Белене“ министър Георгиев обяви публично, че се ангажира с придвижване на процедурата.

В тази връзка Министерството на правосъдието промени дотогавашната си позиция по отношение на две от сградите на Втори обект на „Белене“, ползвани навремето от лагерната администрация, така че те също да бъдат включени в групата сгради, които ще бъдат обявени за групова културна ценност от национално значение.

В самото Министерство на културата бе назначена нова междуведомствена комисия, чието изпълнение е поверено на Националния институт за недвижимо културно наследство (НИНКН).

През юли 2025 г. инициативната група за организиране на годишното поклонение на „Белене“ организира кръгла маса по проблема с обявяването на бившия концлагер за национален паметник на културата.

На форума се разбра, че експертите на НИНКН са поставели прекалено голяма зона за защита, която се припокрива със защитените територии в природен парк „Персина“ и другите природни резервати, намиращи се на дунавския остров по смисъла на Закона за защитените територии.

Ето и целия пост на министър Георги Георгиев в профила му във Фейсбук:

„Отново е 1 февруари - ден за почит и преклонение пред жертвите на престъпния комунистически режим. Светла памет на загиналите и нека не забравяме никога зверствата на човеконенавистния строй, погазил човешките права на цял един народ за половин век.

За да опазим спомена за случилото се и да възстановим историческата истина, ГД „Изпълнение на наказанията“ в МП вече е поставила информационни табла в затворите в София, Стара Загора, Пазарджик и Белене с информация за политическите затворници, преминали през килиите им. Информация е публикувана и на сайта на дирекцията:
https://justice.government.bg/…/0c999060-e18f-4ac3-ae27…

Благодаря на съвременните изследователи на престъпленията на режима, с които полагаме усилия за промяна на статута на лагера в Белене и превръщането му в групова културна ценност от национално значение.

Процедурата вече е във финална фаза, благодарение на съвместните ни усилия с Министерството на културата и екипа на доц. д-р Тодор Чобанов.

Няма по-добър начин да опишем важността на днешния ден от думите на безсмъртния Георги Марков:

„Затвори и концлагери бяха препълнени. Безброй хора минаха през стъргалото на милиционерските участъци, където вилнееше с все сила врагоманията. Всички наши отношения в основата си се изграждаха върху подозрението, че този до теб ти мисли злото. Роди се и разцъфтя най-ярката национална параноя, че всеки е възможен агент на държавна сигурност. Едва ли има полиция по света, която някога да е всявала по-голям ужас и страх от нашата родна държавна сигурност през тези години.

И до ден днешен изразът „човек на Де Се“ предизвиква силна реакция, човек моментално сменя цвета на лицето си. Процъфтя също и доносничеството. Един от най-практикуваните методи от страна на всевъзможните власти беше да се извика някой гражданин и да се върти дотогава, докато каже нещо срещу друг гражданин. След това се повикваше вторият гражданин и му се поднасяше казаното от първия, което, тъкмо защото беше невярно, водеше до силна реакция и той „натопяваше“ дълбоко нещастния първи гражданин, който пък, отново повикан, даваше обилен верен и неверен материал срещу втория. Целта на новите властници беше да смразят хората, да ги опълчат един срещу друг.

Години след това можех да наблюдавам последователното и педантично прилагане на тази теория на „Разделяй и владей“. Това пък естествено доведе до желанието всеки да бъде човек някому, т.е. всеки да се заслони под крилото на някой силен, като му служи. Защото разделението не беше само долу, в низините, а и горе, по върховете, където се водеше борба на живот и смърт между разните партийни групировки и главно между пристигналите от чужбина съветски агенти начело с Георги Димитров и Вълко Червенков и, от друга страна, местните партийни ръководители. Впоследствие тази борба щеше да приеме различни други форми, но никога нямаше да стихне, защото целта беше никой да не е сигурен, всеки да се бои.

Твърде скоро от наивни и невинни млади хора, свързани с естествени човешки и приятелски връзки, с любов и вяра към хората и света, ние се превърнахме в призраци на подозрението, страха и взаимната омраза, в маркирано стадо, където всеки се опитваше да избута съседа си, за да спечели сам няколко минути повече.

Ние вече бяхме „другари“.

***
Георги Марков, „Задочни репортажи за България“, Том 1.