На 25 октомври 2024 г. в с. Корница, община Гоце Делчев, на 86  години от този свят си отиде Байрям Ибрахим Гета – борец за основни човешки права и политически затворник по време на тоталитарния комунистически режим, осъден на 12 години затвор заради съпротивата си срещу смяната на имената на мюсюлманите в Пиринския край. Тъжната новина съобщи неговият внук Байрям Гета, който носи името му. Той предостави на сайта desebg.com автобиографията на дядо си, известен като един от най-непримиримите противници на бруталната асимилационна политика на БКП в Западните Родопи през 60-те и 70-те години на ХХ век. В биографичния текст, който desebg.com публикува без съкращения, се съдържат изключително важни подробности за акцията по принудителната смяна на имената на българските граждани мюсюлмани в Пиринския край и по-специално в с. Корница през 1973 г. Байрям Гета свидетелства от първо лице за престъпленията на комунистическия режим по време на издевателствата в този район, започнали още през 1949 г. Вътрешните подзаглавия са desebg.com.

Сайтът desebg.com припомня, че беше единствената медия, която отрази и последната публична изява на Байрям Гета през април тази година, когато той почете паметта на своя съратник и съпроцесник Айруш Хаджи при откриването на паметна плоча в дома му в Корница от Комисията по досиетата, където бившият политически затворник Хаджи бе зам.-председател (2012-2021).
Основателят на сайта desebg.com Христо Христов поднася своите искрени съболезнования за загубата на семейството на Байрям Гета.

Моята автобиография
(Байрям Ибрахим Гета)

Роден съм на 5 септември 1938 г. в село Корница, област Благоевград (до 1950 г. Горна Джумая). Израснал съм в бедно селско семейство. Завърших основното си образование в с. Корница.

Още от малък ме заудряха камъните, бях на 6-7 години и баща ми го мобилизираха запас в окупационен корпус в Гърция и Югославия. Тогава като овчарче се събирах със стари хора, които ми разправяха за трагедиите причинени от БКП и ВМРО, по време на покръстването през 1912 г. За клането на всички турци в бившата Петричка околия.

Как са се гаврили с хората при смяната на имената и колко джамии са били изгорени. Бях малък когато слушах тези разкази. Това ми бе разказвано от Уруч Уручев, Бекир Бялков, моя миджо (чичо, родопски израз, б. ред.) Мустафа Гетов и много други хора.

1949 г. – след нелегалната група на Спас Белухов започва тежкия живот в Корница

Години след това идват моите тежки и жестоки преживявания. През 1949 г. е образувана нелегална група за сваляне на варварския комунистически режим от Спас Белухов. Тогава започна тежкия живот в Корница. Докараха най-големият разбойник от гр. Банско – Милуш Тренчев, който почна побоища до смърт в селото. Беше невъзможно да се занесе хляб на овчарите и на орачите.

Независимо къде отиваш, те пресрещат агенти на Държавна сигурност, милицията, които претърсваха торбите и намерят ли хляб те бият, докато не признаеш на кого го носиш, и кой те праща.

По този начин бе пребит до смърт Ибрахим Амидеин, Али Османов Бузев, Алиш Кадриев и много други съселяни!

Също така на местността Брачетале бяха пребити двама овчари:
Юсеин Зърбашев от с. Лъжница и Ахмед Ахмед Моллаалиев от Корница, които бяха обвинени, че укривали бандити (с израза „бандити“ ДС и комунистическата власт нарича горяните, чието съпротивително движение в България се появява още през 1945 г., включително и в Пиринския край, б. ред). Пускат един агент на Държавна сигурност да мине покрай тях, преструвайки се на бандит и търси хляб от овчарите, малко след това минава милицията и ги питат дали са видели някой „бандит“ да минава от там? Те отричат, след това същия агент, уж вече хванатия бандит, го закарват при овчарите. От страх овчарите отричат отново и тогава биват пребити.

След убийството на организатора за сваляне на порочната комунистическа напаст от власт Спас Белухов (той също ръководи горянска чета, б. ред.) в землището на село Брезница местността – Чала, започват нови размирици. Тогава е разкрита и организацията, след което започват репресиите в с. Корница. Някой от членовете са осъдени и вкарани в затвора а други бягат през граница.

Осъждат следните борци против режима на БКП:

• Георги Бояджиев – на доживотен затвор;
• Крум А. Кондев – на 15 години затвор;
• Асен К. Кондев – на 12 години затвор;
• Мохарем Имамов – на 4 години затвор.

Много други напуснаха родината и заминаха на запад да си спасят „кожите” от тези варвари от БКП.

Някой от бежанците познавах лично като: Георги Белухов, П. Белухов, Никола П. Белухов, Диньо Панцалов, Велю Ейков.

Интернирани бяха много семейства по Северна България.
Белуховото семейство цялото; Сюлейман Маджирски със семейството му; Юсуф Велишавов и Мустафа Агулев със семействата им и много други.

Насилственото налагане на ТКЗС

През 1957 г., септември месец, започна насилствено налагане на ТКЗС-то. Почна друго насилие – за въвеждане на кооперативни стопанства. Тогава аз бях пълнолетен на 19 години и бях свидетел на това, как хората бяха карани насила да влизат в ТКЗС-то.

Отново започнаха репресии, побоища, осъдени хора.

Помня как хората бягаха по Балкана беззащитни който бъде хванат – бой,
докато подпише декларацията за влизане в ТКЗС-то , след което по радиоуредбата го поздравяват с една песен че доброволно подписал за ТКЗС-то. И пак изселвания, репресии, затвори.

„Мохамеданин“, „македонец“, „Българомохамеданин“

През 1957 г, на 29 октомври, в гр. София започна военната ми служба.
За да ми издадат военна книжка ми потърсиха паспорта. Аз нямах, след което ме питат за името ми и аз им казвам: Байрям Ибрахим Гетов. С това име ми издадоха книжка на която пишеше народност – мохамеданин.

След като казармата приключи отивам до военно окръжие в Благоевград и там на военната ми книжка пишат „Македонец“, пълна пародия, а когато отидох в гр. Гоце Делчев да си търся паспорта ми казаха да си извадя нов паспорт. Така и направих, но за мое изумление на паспорта ми пишеше „Българомохамеданин“. Да се чуди човек на тези идиотски постъпки?!

Военната си служба изкарах на 4-ти километър - под. 40120, артилерийски полк. От 300 човека само четирима бяхме мюсюлмани. Изкарахме казармата като братя така и се разделихме. От Гоцеделчевския край имаше от с.Ляски, с.Тешево, Хаджидимово, Сандански, Петрич и околните села, имаше доста хора от Ботевградско околие.

При разговори с другарите от Сандански и Петричките села ставаше доста интересно защо в Петричка околия няма мюсюлмани, а в Гоце Делчев има?
Аз им казвах как стари хора са ми разказвали, че всички мюсюлмани в Петричките села са изклани.

Чак тогава един от петричани се разприказва и почна да разправя как на времето майка му я спасили от касапина Дядо Кольо „леко Коле”. На моста на река Струма той режел главите на турците и ги хвърлял в реката. Тя била малко момиче, а християнско семейство си нямало деца и тя била осиновена, така била спасена от тоя звяр. Тя си помнела мюсюлманското име Фатме.

И тогава започна „възродителният процес“

През 1959 г. се уволних от казармата, почнах работа в Балкана. Тогава започна и възродителния процес.

Връщам се вечерта от работа и гледам на площада пълно хора, милиция, тайни агенти.

Питам майка ми какво става, а тя ми казва да не отивам на площада.
Да съм бил купил ново облекло (униформа) и да си махне фереджето и шалварите, че ако не изпълним тези нареждания ще ни пребият.
Аз бях млад, скоро дошъл от казармата, не ме беше страх и реших да отида на площада. Гледката там беше ужасна. Стари жени на възраст 50-60-70 години ги карат да купуват стари балтони, шлифери, поли и да сменят облеклото.

Който не се подчини бе глобяван и така хората започнаха протестите си. Всички излязоха на протести срещу варварската политика на БКП. Така и започнаха побоищата за хората които се противопоставиха – нова униформа, бой, интерниране, затвори.

1964 г. – „те не искаха смяна на имената и започнаха да ги бият“

Не минаха много време, беше1964 г., края на месец март, когато взеха около 30 човека запас в Гоце Делчевския полк. Водихме занятия в Родопите в землището на селата Рибново и Осиково „Вищерица“.

Това трая около 10 дни. Прибрахме се в казармата, и с влизане в помещението ни заповядаха да сдаваме оръжието. Аз казах на началник щаба че оръжията трябва да се почистят, имат ръжда, а той ми отговори че това е заповедта. Попитах го, защото това ми беше четвъртия запас, и знаех, че при издаване на оръжието винаги трябва да бъде почистено. Цялата история не ми харесваше, имаше нещо гнило в тази заповед.
След около два часа на плаца бяха строени две роти с пълно снаряжение, като във строя нямаше нито един мюсюлманин.

Аз питам един старшина мой познат, къде ще ходят тия занятието свърши? Той отговаря: „Гетов лошо ви очаква, едната рота заминава за с. Рибново, а другата за с. Корница“.

На другия ден започнаха смяна на имената на редовните войници. Те не искаха, почнаха да ги бият. В дивизиона имаше двама редовни войници от с. Корница, Байрям Уручев и Ибрахим Ис. Бялков. Техния ротен командир капитан Станимиров ги налагаше с калашника по всяка част на тялото.

Смяна на имената и на запасняците

На другия ден започнаха с нас запасняците, активист носеха декларации за смяна на имената. Тогава при мен дойде началника на строй групата в Гоце Делчев, който беше от село Господинци. Той беше запасняк заедно с нас. Като ми подаде декларацията аз скочих, щях да му строша мутрата, но колегите ме спряха. Веднага след това той отиде при специална служба, да се оплаче от мене.

След един час дойде спеца на полка с още други двама. Той като ме видя, спря се и каза: „Ти ли, бе, Байряме, ако беше друг до сега да сме го пребили”.

Отървах кожата, защото преди запаса му бях нарязал един камион дърва и от там ме познаваше. Вечерта ни освободиха от запаса и се прибирам за Корница, в началото на селото ме среща Фатме Вражелиева.

С криене в Балкана нищо не се постига

Казва ми да бягам, че милицията ме чака пред къщата ми. Аз вместо да отида при семейството си, дето не ги бях виждал вече 15 дни, тръгнах за балкана да се скрия. Там срещнах група Корничани, с които стояхме четири дни в Балкана на студено и влажно време. В същото време в Корница и в Родопите акцията и побоищата за смяна на имената продължили.

Аз помолих групата да се приберем в Корница и им казах, че с криене нищо не се постига. Така и направихме, тръгнахме към селото. Малко след като се прибрах в къщи пристига и комисията за смяна на имената.

Жена ми отиде да види кой тропа на вратата и те я питат къде съм аз? Тя им казва, че съм запас, но този мръсник Геров (от военно отчетно бюро Г. Делчев) казва, че сме били освободени от запас преди четири дни. Но жена ми му казва, че аз не съм се прибирал, аз от вътре слушам разговора и стискам зъби.

Тогава Борис Бойчев, който си е от Корница ,каза на тези гадове, че жена ми не лъже и те си тръгнаха. Аз си отдъхнах за малко. След около два часа идва на гости Исмаил Гетов, той ми каза че насилието по смяната на имената е отменено.

Изгорихме декларациите и ето я Държавна сигурност

След което излязох на площада където беше пълно изплашени хора. Казах им да отидем при кмета, да вземем декларациите, които насилствено бяха подписали и да ги изгорим, Така и направихме.
Не мина и седмица и ето я и Държавна сигурност. Започнаха да разпитват кмета, кой е скъсал декларациите и кои са инициаторите.

Кметът Сайди Кундев им казва имената на Дрилевите братя, Бялковите братя и моя милост.

На другия ден започна изселването. Първата група бяха братя Дрилеви и братя Бялкови. Моето семейство, Ахмед Лапандов и И. Пашов бяхме групата за следващия ден. За наш късмет дойде заповед, че изселването е отменено.

Гнусно насилие, продиктувано от Политбюро

и ръководено от първия секретар на БКП

в Благоевградско Кръстю Тричков

Така приключи трагедията през 1964 г. Някои бяха бити, други изселени по Ловешкия и Етрополския Балкан. Така премина тази гнусна диктаторска история, която бе продиктувана от Политбюро на ЦК на БКП и от господата: Тодор Живков, Милко Балев, Пенчо Кубадински, Станко Тодоров.

Тъй като в много от районите хората се съпротивляваха, акцията за смяна на имената по места беше неуспешна.

Главния „герой” за ръководенето на геноцида в Благоевградска област беше първия секретар на Благоевградски окръг Кръстю Тричков.

Въпреки всички убийства, побоища, изселвания и затвори не успяха да сломят това население, и да го откажат от неговата мюсюлманска религия и майчино име.

През 1968. тръгнахме на екскурзия за Македония – Ш. Кацаджиев, М. Бекиров, М. Джинджиев и аз. В една сладкарница в Благоевград седнахме да обядваме, на съседната маса седеше възрастен мъж на около 85 години, който никога няма да забравя.

Ние младежи, майтапи си правим, възрастния човек ни попита от къде сме, ние му отговаряме от Гоце Делчев. Той се замисли и каза: „Момчета и аз като бях като вас буен на вашите години, да знаете само колко турци съм изклал по поречието на Струма“. Ние си замълчахме не казахме че сме мюсюлмани, но бяхме потресени от това което чухме.

Отново акция за смяна на имена, но не „спонтанно“, а по райони

За нашия измъчен и мирен народ нямаше спокоен живот. Минаха две години и акцията почна отново. На 20 юни 1970 г. в ЦК на БКП взимат тайно решение и започват смяната на имената, но не както през 1964 г. спонтанно по целите Родопи, а по райони.

Най напред със служителите по места, по села. Първите насилия започнаха в с. Баротин през 1972 г. Първите бити и убити бяха там. В края на 1972 г. и началото на 1973г. тази мръсна политика дойде и при нас.

Началото и съпротивата в Корница

Имаше една група горски работници от Корница в местността Предел (Разложко). Една вечер биячите от ДС начело с Георги Стойчев и н-к Трендафилов от Гоце Делчев отиват и ги пребиват от бой, принуждавайки ги да си сменят имената. Това бяха Ибрахим И. Бялков, Байрям Бялков, Ахмед Вражели и други.

След това служители на ДС започнаха да привикват хората един по един в Г. Делчев, да ги насилват и принуждават да си сменят имената.

Организирах доброволна група от около 40 човека за нощни дежурства, за да не допуснем отвличане на хора и побоища. Един ден в Корница пристига квалталният отговорник от ДС в Гоце Делчев, за да подготвя почвата за асимилацията.

Уж ходи в дома на Риза Бекиров да му предлага работа, а в същото време организира неговото отвличане. Благодарение на жените от махалата, че се разприказваха така този мръсник Г. Тойчев е изгонен от дома на Риза.

През това време в Корница пристигат граничари с кучета. Това изплаши хората и всички се събраха на площада заедно, за да се защитят. Беше доста студено, към 20 януари 1973 г. хората си напалиха огньове, за да се топлят.

Нашият мирен протест срещу нечовешкото ни третиране

Така започна нашия мирен протест срещу нечовешкия начин на третиране на хората и насилствена смяна на мюсюлманските имена. Нещо което може да бъде направено единствено от родителите!

Така изкарахме до 28 март 1973г. навън на студ. Наложи се да спрем работа, да спрем децата от училище. По-големите ми деца вече бяха ученици Мустафа, Атидже и Ава, ми разправяха как в училище им обясняват че не са мюсюлмани , а са българи (християни) .

Това ме принуди лично да отида при директора Димитров и му казах, че ако продължават така да учат децата, а не по програмата ще ги спрем от училище.

Той ми отговори че така му е наредено, и спирането на децата от училище си е наш работа. И така ги спряхме от училище. Тогава почнаха да глобяват за не посещение на училище. Аз получих шест наказателни постановления. Пратих ги в Министерството на просветата с жалба за неспазване на учебната програма, но това беше глас в пустиня и се наложи да си платя глобите.

„Кръв ще се лее, но имената ще бъдат сменени“

През февруари в Корница пристига от Благоевград първия секретар на БКП. Петър Дюлгеров също и Владимир Садев, председател на Окръжен Съвет Благоевград, за да се срещнат с населението на Корница.

С тях водеха и още служители от ДС Гоце Делчев и Благоевград. Той искаше да проведе митинг в салона на читалището, но ние отказахме. Тогава започна диктаторската лъжлива реч на селския площад. Говореше лъжи как ние, организаторите на протеста, сме подтиквали хората и сме го правели под влиянието на турския шовинизъм и че сме християни, а не мюсюлмани. Също така заяви, че БКП няма да позволи на такива вражески групи да манипулират хората и да ги карат да мислят, че са мюсюлмани, а не християни.

Дюлгеров лично заяви че „кръв ще се лее, но имената ще бъдат сменени“.
Това бяха думите на диктатора Петър Дюлгеров от БКП ,така продължи да ни обвинява, че войник от с. Лъжница дошъл да си види изгората и ние сме го пребили. Абсолютна лъжа, това беше ергенска свада, за която повечето хора знаеха.

Аз му зададох въпрос: След като е такъв защитник и хуманист да отговори, кой преби нашите съселяни в местността Предела, та сега достойно да ходи по домовете им да ги лекува?

Той отрече това да е вярно, но един от свидетелите на побоя на Предел, му каза имена на някои от биячите от ДС, но той пак отрича. Аз тогава казах да докарат Ибрахим Иб. Бялков, който беше пребит на Предел. След малко началникът на МВР Гоце Делчев Трендафилов забелязва как носят пребития Бялков и веднага казва на Дюлгеров да напусне трибуната, на бързо се качиха на джипа и отпрашиха за Г. Делчев. Защото ако стояха още трябваше да отговори за битите на Предела.

Говореше само лъжи този диктатор, разбойник. Но ние знаехме че биячите са неговите послушни подчинени. После казаха, че сме щели да ги вземем за заложници, та за това са си тръгнали. Което е абсолютна лъжа. За нас това са нечовешки действия. Така митингът свърши но ние си продължихме мирния протест.

Пристига юридическата комисия,

въоръжена до зъби – стреляха и убиваха

Писахме жалби до ЦК на БКП, Министерски съвет, просветата, както и една молба до народния ни представител Крум Радонов. Ние искахме той да дойде в Корница да разясни случая за Предела и да му обясним причините за спирането на децата ни от училище. Той като наш избраник някъде на 20-22 март дойде в Корница. Чухме същите приказки, увъртания и от него. Каза, че бил в София и не знае за тези неща, но на следващото му идване в Корница ще докара юридическа комисия, за да разследват случая. И така той благополучно си замина. Действително Крум Радонов изпълни обещанието.

На 28 март 1973 г. в четири часа сутринта в Корница пристига юридическа комисия от София, въоръжена до зъби. На чело с министъра на вътрешните работи Ангел Цанев който започна боя срещу беззащитните и мирни хора.
Най-напред вървеше пожарната кола, заредена с гореща вода и пръскаше по хората. Друга група с автомати стреляха и убиваха хора.

Конният ескадрон от София, чийто коне преспаха в джамията, както и цялата милиция от Благоевградски окръг, така и доброволни отряди от тези райони.

Имаше много лъжливи клевети, казваха, че сме завладели кметството и сме сложили турското знаме. Също че сме карали учителите да учат децата ни на турски език.

Искали сме да вземем за заложник народния представител Радонов, че сме посягали и сме се гаврили с християните и техните жени, че сме правили саботаж и палежи.

Не отричам, че изгорях две плевни на комунисти, опитаха да запалят и фурната, но не успяха. Тогава аз отидох при кмета в кметството и му казах, че те много добре знаят за тези палежи и че това е дейност на хората от властта.

Казах му обаче, че ще сложим охрана и ако го хванем този който изпълнява тези поръчки жив в огъня ще го хвърлим, защото знаехме, че е някой човек на БКП. След това предупреждение палежите спряха.

Всичко това се правеше за да ни обвинят, за да изпълнят целите си с изселването и затворите. Над 100 ранени, 4-ма убити на място, стотици бити, 10 човека по затворите, 30 семейства интернираха по различни краища на Северна България.

След зверствата, хората изплашени си сменят имената

След всички тези зверства цялото село изплашени до смърт, отиват да си сменят имената. Срам и позор за органите на реда да съобщят, че е станало по желание.

Не можем да говорим за желание когато дулото на автомата е на близо и полицейските палки са в акция. Който не иска пък бива отпращан на „екскурзия“ в Северна България.

Моите лични премеждия

Сега да ви разкажа за моите лични премеждия. Бях в долната част на площада и чух нещо да бумти, като погледнах какво да видя, улицата задръстена от колона коли. Аз скочих и казах на останалите да стават бързо, че милицията идва и тръгнах към клуба до читалището да съобщя на другите които спяха там.

Оттам, отидох към моята махала да съобщя на хората така и към Бялковата махала. Когато се върнах при Кондевата чешма видях площада вече блокиран от милиция и стреляха по хората, ранените Вайда Барганова и Филдис Гъцев пищяха.

Нямах друг избор освен да се прибера при семейството си и да ги успокоявам. Прибрах се в къщи и след малко около 9.30 ч. на 28 март 1973 г. 10 човека от милицията пристигнаха в къщи. Трима офицери влезнаха вътре с автомати срещу мен и съпругата ми. Нахвърлиха се върху мене, закопчаха ме с белезници и почнаха да ни бият и двамата с жена ми, останалите продължиха с обиск на къщата, какво мога да имам аз?

С ритници като животни по мен и жена ми

Взеха кухненския нож с който по техни думи съм щял да ги убия, също и две брадви от цепилника за дърва. Изкараха ме на двора и пак бой! След това ми сложиха полушубката (връхна дреха) на гърба, червен фес на главата и на раменете ми закачиха ножа с двете брадви с които уж съм бил въоръжен аз, да се бия с многобройната милиция и войска, за да сваля народната власт. С ритници като по животни мене и съпругата ми ни повлякоха към площада.

С гордост ръководителя на групата Никола Юсеф даде рапорт на генерала: „Хванах лидера на бунта без жертви, въпреки неговите съпротивления“. Гледката на площада ме стъписа още повече, нямаше нито един мой съселянин всички бяха натикани в читалището. Не искам и да си представям как го бяха направили.

На площада бяха натрупали ножове, брадви, колове синджири и още какво ли не. Имаше и видеокамера която засне гаврата с мен и жена ми. В същото време един цивилен агент тръгна срещу мене със счупена карабина без приклад, счупена защото пребил сума ти народ с нея. Засили се срещу мене и се опита да ме удари в слабините, аз се предпазих но втория път успя да ме удари здраво по главата.

„Казвай къде е щабът, твоята м.. ка помашка!“

Оттам ме водят към клуба до читалището като камерата продължава да снима . Вътре генерал Ангел Цанев ме удари няколко палки по главата крещейки „казвай къде е щаба твоята майка помашка!“

Той спря да ме бие, но след него други мераклии ме погнаха. Дойде Димитър Шопов от МВР Гоце Делчев, който преби жена ми вън на площада разкъса дрехите ѝ и я остави полугола, и почна да ме бие.

Аз вързан с белезници не си спомнях вече колко бой отнесох. Дойде генерал Арабаджиев от МВР Благоевград и ми каза: „Хайде бе, Гетов, нали щеше да се биеш“. Аз му отговорих че няма срам да говори така, дошъл с 1000 души въоръжени да бият и убиват беззащитни селяни – жени, деца и старци.

Той веднага разпореди да ме закарат в Благоевград, за да бъда осъден. Изведоха ме от читалището с вързани очи, крака, с белезници на ръцете и ме натикаха в катафалката за Благоевград.

Мен вкараха в затвора, а съпругата ми с четири невръстни деца интернираха в село Рабиша, Видинско, за неопределен срок по чл. 14 от закона на МВР. Това всичко без съд и присъда. И така два месеца разпити, тормоз, стрес.

Скалъпените обвинения, за да ме осъдят на 12 години затвор

Така скалъпиха обвинението с лъжи и заплахи, а на покорните свидетели казваха „не се плашете, той жив няма да остане“. Същото нещо бяха казали и на съпругата ми не исках и да си представям как го е приела. Обвиниха ме, че съм бил организатор и ръководител на Контрареволюционна организация за сваляне на така наречената народна власт.

Съдиха ме по чл.109 от Наказателния кодекс, чл.108 за клевета на властта, по чл.96 за насилствено взимане на властта; по чл. 95 за въоръжено въстание и убийства на ръководни лица, което просто не съм си го и помислял.

27 месеца в Наказателното отделение на Софийския затвор без излизане

Така скалъпиха обвиненията за да ме осъдят. Осъдиха ме по чл.109 на 12 години лишаване от свобода и 1500 лв. глоба. От тази присъда излежах 8 години и 3 месеца в централния Софийски затвор. Двадесет и седем месеца бях в наказателното отделение без никакво излизане.

Спиш на бетонния под, една кофа за тоалетна, не знам как издържах на напрежението, на този психически и физически тормоз през тези 27 месеца.

Два месеца в седма килия като следствен, на четири единични дюшека спяхме11 човека, вътре кофа за тоалетна, а храната ни я даваха като на кучета.

Двадесет и пет месеца в наказателно 7-мо отделение началник на отряда беше обущар, нищо човешко в него пълен загубеняк. Всеки ден заключваха отвън и бой, бой, а ти седиш и чакаш своя ред. Едната страна на коридора бяха подсъдими а другата осъдени на смърт и следствени.

Осъдени – не в съдебна зала, а в един склад

Пристигнаха ни обвинителните актове и като ги прочетох разбрах на какви лъжи е способен човек. След което ни закараха в Благоевград на съд, натовариха ни като картофи и ни разтовариха не пред съда, а извън града в един склад.

Там започна формално делото и защитата ужким ни защитава. Съдията Ангел Русев каза: „Говорете, говорете, ние с Крум Малешевски имаме време да ви слушаме“.

Имайки предвид, че каквото и да се каже, присъдите бяха определени от БКП и МВР, това беше пълна загуба на време. Така завърши наказателното дело от общ характер №194 от 1973г.

Осъдиха ни по членовете на Наказателния кодекс – 109, 108, 95, 96. Осъдени бяхме следните:

• Байрям И. Гетов – 12 години затвор;
• Алил А. Бялков – 12 години;
• Ибрахим И. Кисьов-10 години;
• Юсеин И. Сърмалиев – 8 години;
• Айруш И. Хаджи – 8 години;
• Исмаил Б. Бялков – 8 години;
• Байрям Б. Дзулев – 6 години;
• Исмаил Ал. Бузев – 6 години;
• Юсуф И. Сърмали – 5 години;
• Мустафа Ф. Бялков – 3 години.

Моите колеги от процеса ги откараха в затвора в Стара Загора, мен оставиха в Софийския затвор при крадци, убийци, изнасилвачи, шпиони и какви ли още не.

Тежките години в затвора

И така започнаха тежките години в затвора. Две години в 7-мо наказателно отделение посрещнах какви ли не престъпници, както и невинни хора като нас. В затвора бяхме 1300 човека, 80 процента цигани за убийства, кражби, изнасилвания, 15 процента за грабежи и присвояване от държавата, и 5 процента политически затворници.

Нашият процес свърши и докараха други от Петрич, обвинени по същите членове. Също така и македонци за образуване на единна македонска държава и те бяха 10 човека, но те бяха действаща организация и печатница в Скопие. Нали са християни при тях най тежкото наказание беше 10 г . затвор. Сократ Маргилов – 5 години; Иван Тимчев – 4 години; Георги Цикандела и други от 1 до 3 години. Ако трябва да говоря за държавните кражби ще ми е нужно много време.

Лальо Кючуков и още девет човека осъдени за това, че цялата авиация „Балкан“ в Близкия изток е работила за тях. Милиони левове откраднати, интересното е, че тях ги осъдиха на смешни присъди. Генералният директор на 10 годинизатвор и 2000 лв. глоба, а останалите на по 1 до 3 години затвор, въпреки че бяха завлекли огромна сума пари.

Как оцелях в затвора и пак опит да ми сменят името

Съвестните и добри хора от администрацията в затвора бяха малко, които се държаха човешки. Аз в затвора оцелях благодарение на заместник началника на затвора полковник Димитър Ботев, който не разрешаваше да се гаврят с мене. Преди него беше един пияница, разбойник полковник Кънев при негово присъствие в затвора беше ад.

Минаха няколко години и започна тормоза по смяната на името ми. Администрацията не се намесваше. Идваше един агент от ДС полковник Чернев с който имах разправии около 4 години, много ме тормозеше.

Опитваше с какви ли не лъжи да ме изнуди да си сменя името, но видя че по този начин няма да успее и без мое знание ми писали Българско име и така ме водеха в затвора.

Аз веднага почнах протести, жалби до всички висши инстанции както и до Организацията за правата на човека, жалвах се и до Хелзинки. В едно от писмата ме питаха, защо не съм отговорил на тяхното писмо. Тогава разбрах че просто не съм получавал всички писма. След това пращат едно до Тодор Живков и едно до мене, чак тогава получих писмото им.

ДС откачиха, от това как съм успял да стигна до Хелзинки с кого и как съм изнесъл тези жалби. Аз им отговорих че това е тяхна работа, защото аз пращах тези жалби до държавния Съвет и Министерството на правосъдието. От там някой ги е пращал до Хелзинки. За това им казах, че това е тяхна работа. Бях много упорит и тази моя упоритост и желание да докажа че сме невинни и несправедливо осъдени все пак даде малък резултат.

Подкрепата, която получих

Така тормозът за името ми продължи още 5-6 месеца. Аз продължавах протестите до всички инстанции за моето несъгласие да ми сменят името. Получавах писма от много мои приятели от Европа, писаха ми германци, французи, турци, италианци, гърци и др. Всеки месец получавах по двадесетина картички и началниците на затвора се видяха в чудо за подкрепата, която получавах от чужбина.

Един ден дойде началника на затвора и ми каза да го последвам, изправи ми се косата от страх. Помислих си край, това беше с мене. Закара ме в администрацията и каза на служителите да ме заведат в архива с турско име. Това си ти – каза ми той – по-голям инат от дървен шоп. Аз му отговорих, че от шопите всичко става и овчар и министър, само пожарникар не става, че главите им са дървени и ще изгорят. Аз не съм дървен шоп – му казах – а човек със съвест и достойнство.

Несправедливо осъдени

Благодарен съм на тези честни хора, които бяха осъдени нечестно като мене. Благодарен съм им, защото много ми помагаха да се защитавам и да пиша въпросните жалби до различните инстанции.

В седмо отделение бяхме много такива, несправедливо осъдени. Един от тях беше Мехмед Фуат Юмеров, той беше от Шумен, излежал една присъда в Старозагорския затвор и преместен Софийския от 1951 до1964 г.

След прословутата амнистия го освобождават и след няколко години през 1970год.пак го осъждат на доживотна. Благодарение на него събрах доста кураж и смелост. През 1975 г. го размениха за български шпионин в Турция, така той замина за Турция и се разделихме.

Имаше и много други осъдени по „възродителния процес“ – Ибрахим Ходжов – 4 години, Хасан Ходжов – 4 години. Имаше също хора от с. Аврамови колиби (Якорудско), един от тях е Сали Моласалиев, на другите не им помня имената .

Николай Галов от Перник, 18-годишен осъден за атентат срещу Тодор Живков . Киро Палавеев – преподавател, осъден на 1 г. затвор, на него му разправях за нашите страдания и за какво сме осъдени той едва повярва, че чак до там се е стигнало. Но след като се върна от дело във Шумен, разказваше и плачеше как в етапното се събрал с християнчета от Гоце Делчев, това което му разказвали вече го знаел от мене.

Полковник Биков, Цоньо Цонев, Атанас Цонев това бяха хората които ми помагаха с литературата за четене. Бай Атанас ми донесе книгата „Оптимическа История на България“ от Иван Хаджийски, том-1-ви, 800 стр. за времето през турско робство.

ДС докараха емигранта Борис Арсов, издавал писание „Левски“ в Дания, осъдиха го на15 г. затвор и го закараха в Пазарджишкия затвор здрав и читав. След няколко месеца казаха че е починал. „Нанка“ – така му викаха (политическият емигрант Борис Арсов е отвлечен от Дания от група офицери от Държавна сигурност през 1974 г. Заради отказ да участва в пропаганда акция на ДС срещу „вражеската емиграция“ след дадената му присъдата е инсценирано убийството му в Пазарджишкия затвор, б. ред.).

Имах един колега евреин, казваше се Мишел, работехме заедно в 6-ти отдел в дърводелската. Той ми даде една книга за обесването на Васил Левски. В нея пишеше как поп Кръстьо го е предал и как 15 дни Левски висял на въжето, българите минавали и го плюели, но никой не го свалил от въжето. Накрая турските власти го свалили и го погребали. Затова не се знае къде е гроба на Васил Левски.

Докато излежавах присъдата си трима от затворниците се обесиха; един се хвърли в казана за готвене, друг пък в пещта в Кремиковци. Това бяха големи трагедии.

След освобождаването ми от затвора

След освобождението ми се прибрах в Корница но тормоза от ДС си продължаваше. Мина се една седмица от освобождаването ми и в къщи дойде кварталния от ДС в Гоце Делчев, Георги Стойчев.

Пак започна за смяната на името ми, аз отказах и го пратих да върви там от където е дошъл. С достойнство без страх защитих моята кауза за запазване на името, в името на човешкия живот.

Мина се месец, сменят ми името служебно без мое знание и съгласие. Казаха ми да си извадя паспорт, че иначе няма да съм легитимиран. Извикаха ме в МВР Гоце Делчев при кварталния Стойчев и заместник н-к на МВР Димитър Шопов. Те ми казаха: „Гетов, излежаването на присъдата не значи че си свободен. От тук нататък си под наш контрол и без наше разрешение не можеш да напускаш района на Гоце Делчев. В противен случай ще носиш наказателна отговорност“.

Аз не се подчиних на тези разпореждания, но те пратиха агенти доносници да ме следят и подслушват. Това не ме притесняваше, не се страхувах, защото от затвора излязох почти адвокат, знаех повечето закони и правата произтичащи от тях.

Заплахи, че ще ме очистят

Винаги, когато се опитваха да ме оборят с приказки не успяваха, затова прибягваха до ругатни и заплахи. През лятото на 1988 г. ми дойде призовка да се явя в МВР Гоце Делчев. Когато отидох ме вкараха в стаята на началника, вътре бяха четирима, всички лично ги познавах.
Единият заместник н-к на МВР Кацаров, а другият следовател от Благоевград Биков, както и Тойчев и Шопов.

И пак се почна спор със тях спорихме около четири часа, за действията им, за репресиите на мюсюлманите за смяната на имената , за убийствата за присъдите и за всички останали гаври. И както винаги пак започнаха със заплахите, че с моето държание и действия, преди съм изкарал късмет но сега няма да ми се размине, ще ме очистят.

Казаха още, че техните ръце са по-силни от моите и ако трябва ще ги отрежат, но намеренията им няма да се променят. Отговорих им, че не се и съмнявам, след като знам какво сториха през миналите години, но не ръцете, ако ще главата да ми отрежете, в историята са се решили толкова проблеми, та и този ще бъде решен.

Казах им, господа, вие твърдите, че няма връщане назад. Да, няма, вие ще продължите напред и ще паднете в голямата пропаст и никога няма да излезете от там. Да знаете от мен, аз съм прост човек, вие сте шовинисти, но ви остава малко аз ви давам най много 2-3 години и край с вашата слава.

След тези думи Шопов скочи и изкрещя: „Напусни, тебе някъде ще те намерят мъртъв“. Така приключи този диспут един срещу четирима.

Трудово мобилизиран при „Голямата екскурзия“ за Турция през 1989 г.

Когато започна прословутата „екскурзия“ за Турция пак ме поведе вълната за изпращане в лагер. В Корница по това време беше инструктираното ченге на БКП Борис Узунов. Той и тогавашният на селото кмет Байрям Уручев (настоящ железар) решаваха и провеждаха партийни събрания за да определят кои хора да разпръснат по България.

На едно събрание активно и позорно предложение правят, Байрям Уручев, Ибрахим Кундев и Мохарем А.Имамов .Като предлагат да бъдат интернирани група от хора пречещи им и подстрекаващи за изселване към Турция.

На 18 август 1989 г. ме привикаха в кметството Борис Узунов и Байрям Уручев. Като отидох, те ми дават заповед за 2 месеца гражданска мобилизация за помагане в ТКЗС. Аз им казах, че имам 6 декара тютюн и кой ще го прибере като жена ми ще остане сама, а те отговориха, че тях не ги интересува и че това е заповед.

На 19 август 1989 г. сутринта ни натовариха на два автобуса за София, автобусите бяха с охранители. Този, в който бях аз, ни охраняваха секретарят на кметството Мустафа Кацаджиев и агентът доносник на ДС Ангел Д. Кондев.

А другия автобус бе охраняван от мой съкилийник, с когото лежахме на един дюшек в 7-мо отделение в Софийския затвор. Той стана сътрудник на МВР, тяхно мекере, името му е Мустафа Фаик Бялков, срам и позор за него.

На гара Подуяне ни претовариха на автобус за Етрополе, Ботевградско. И така благополучно ни представиха на кмета на Етрополе за разпределение. Мене ме пратиха в с. Лопян късно след обяд, не успяха да ме настанят и Кмета ми каза че ще пренощувам в необитаема къща която е на човек починал преди няколко дни. Воля – не воля, преспах там, на леглото на умрелия.

Отидох на фурната да си купя хляб, продавачът ми даде хляб и ме пита от къде съм .Аз му казах че съм от Гоце Делчев, а той отговаря: „Абе, приличаш ми на един Гетов, с когото служихме заедно на 4-ти километър в София“. Аз чак тогава го познах, прегърнахме се и се разплакахме и двамата. Той ме покани да отида с него вечерта на новобранска вечер на едно момче. Отидох с него на новобранската всички ме гледаха много странно. За тях, човек да присъства на такова нещо без да пие една ракия, е странно, защото в това село пращали само алкохолици. Обясних на другаря от казармата за какво съм там и обстановката се успокои.

В запас в Сливница

На другия ден дойде кмета премести ме в друга квартира и ме заведе на работа в дърводелския цех. Аз го питам защо ме кара да работя в такъв цех, ние сме пратени за помощ на селското стопанство. Той отговори, че няма нужда там, затова ще работя в цех. На третата сутрин към 5 часа някой тропа на вратата, беше кмета и ми каза: „Събирай си багажа, заминаваш за Етрополе, викат те от военното окръжие“.

Пристигнахме в Етрополе и там ми дават заповед, повиквателна за запас в поделението в гр. Сливница. Бях шокиран и ги питах какво е това нещо, за 3 дни 2 пъти мобилизация? „Това е заповед“ – отговориха те. Потеглихме за Сливница и питам защо с охрана ме водят, и преди съм бил запас, но сам съм си ходил .Така им било наредено отговориха.

Само мюсюлмани

Пристигнахме в Сливница и аз ги помолих да се обадя на семейството си че вече не съм в с. Лопян. Предадохме в поделението в поделението в Сливница и трагедията започна на ново. Влизам вътре определят ни по роти. Имаше доста познати лица на различна възраст. Събраха ни 105 човека нямаше нито един християнин и нито един партиен член. Събрани от много села, но само мюсюлмани.

Имаше от Корница, Брезница, Лъжница, Рибново, Филипово, Дъбница, Вълкосел, Туховище, Борино, Якоруда, Краище, Дагоново, Аврамово и много други. Разпределиха ни по роти и помещения.

Оръжие не ни даваха. Дневални от нас не разрешаваха, на четирите ъгъла имаше редовни войници (охрана). На другата сутрин ни изкарват на физзарядка, голи до кръста, пълна подигравка с нас. Всички сме възрастни вече, а те ни дават занятия като на млади новобранци. Строяват ни и ротният започва учебния час – как да се явяваме, как да маршируваме пълен геноцид и унижение. Да се подиграват със стари хора по този начин.

Не запасняци, а пленници

Влизам в час по политическа подготовка, но не издържах много и се обърнах към ротния единствено аз, другите бяха много изплашени. Обърнах се към ротния командир казах му че не сме запасняци а пленници. Той отговори че сме запасняци, аз пак контрирам и му казвам че сме пленници. Попитах защо ни докараха под конвой като сме запасняци? Защо от нас няма дневални и защо не ни дават оръжие?

По време на строевата подготовка се подиграват с нас .Казах му че и преди съм ходил запас, там ни даваха оръжие, зачисляват материална част и започвахме занятия. С какво този път нещата са по-различни, защо е цялата тази гавра? Ротният командир пак оспорва, че сме запасняци, а не пленници.

Тогава аз го попитах защо сме само мюсюлмани мобилизираните , защо няма нито един християнин. Защо сме само репресирани, затворници интернирани и други такива?

Ще си позволя да цитирам някой имена които бяхме там. Аз бях единият излежал 12 години затвор заради отказа ми да си сменя името от турско на българско. Другите бяха Исмаил Бялков – 8 години присъда, Ибрахим Кисьов –10 години и др. Всички ние бяхме неудобните на режима и за това те не ни обучаваха, а се гавреха с нас. С този спор приключи и физзарядката и строевата подготовка.

Разпити в ДС в Сливница

Започнаха да ни карат като пленници да чистим полигона. Така мина един месец и бяхме освободени. Някъде началото на септември на обекта пристига един джип да ме водят в поделението, командира ме викал, заведоха ме при командира, представих се. Той ми каза да си сменя дрехите че ще ме води в Сливница в МВР-то. Той лично ме закара до там с джипа и ме представи на заместник-началника на ДС за Софийска област, полковник Томов. Докато пътувахме за Сливница бях предварително предупреден да внимавам какво ще говоря пред него. Така 3-4 часа разпити, спорове за нашите съдебни процеси, за изселническия процес, за наплива от хора желаещи да напуснат България.

На всичко това аз му отговорих, че хората бягат защото се страхуват, защото в България ги определят като втора категория. Бягат, защото искат да се отърват от този геноцид. След тези реплики разговорът ни с Томов приключи. Военният запас мина, а на нас ни разрешиха да заминем на екскурзия до Турция.