Днес, 6 януари 2022 г., се навършват 22 години от смъртта на Илия Минев, политическият затворник с най-дълъг престой зад решетките по време на комунистическия режим.

Годишнината от неговата кончина не се отбелязва по никакъв начин у нас. Основателят на Независимото дружество за защита на правата на човека по времето на комунизма днес е забравен, точно толкова, колкото през 2000 г., когато почива, оставен в мизерия в старчески дом в Пазарджик.

Както и други известни антикомунисти и борци за свобода и демокрация по време на тоталитарното комунистическо управление и Илия Минев е забравен, а неговото дело не е известно на младите поколения, въпреки че той е пример за непримиримост и несломим дух по време на комунизма.

Радио „Дойче веле“ припомня една малко известна история от времето на Студената война, разиграла се на граничния пункт „Чекпойнт Чарли“ между Източен и Западен Берлин през есента на 1961 г., която desebg.com препечатва.

В една неделна вечер през октомври 1961 година американският дипломат Едуин Алън Лайтнър иска да отиде със съпругата си на театър в източната част на Берлин. В това няма нищо необичайно - и след началото на строежа на Берлинската стена през август същата година, представителите на съюзниците могат свободно да се движат из града, без службите на ГДР да ги контролират.

Но на граничния пункт "Чекпойнт Чарли" дипломатът, който бил облечен с цивилни дрехи и пътувал с частния си автомобил, бил спрян и помолен да покаже документите си. Планираната приятна вечер не само не се състояла, но и се превърнала в един от най-напрегнатите моменти от Студената война.

И тогава дойдоха танковете

"Чекпойнт Чарли" разделя на две улица "Фридрихщрасе" и се използва от западните военнослужещи и чуждестранните дипломати за преминаване от Западен в Източен Берлин.

Много важна част от знанието за комунистическите режими са не само архивните документи от периода 1944-1989 г., но и преките свидетелства на жертвите. В България, с единични изключения, тези свидетелства започнаха да се появяват едва след краха на тоталитарната система в края на 1989 г., когато страхът от нови репресии върху самите жертви или техните близки започна постепенно да изчезва, а мисълта стана свободна.

Трябва да се има предвид и факта, че по тези причини не всички спомени на жертвите, издадени след 1989 г., са писани преди това, по време на тоталитарното управление на БКП. Мемоарите на Йордан Вълчев и Стефан Бочев са сред малкото, които въпреки риска от тежки последствия са писани по време на комунистическата диктатура.

Почти всички жертви на комунистическия режим, създали мемоарна литература, са определяни от същия този режим като негови идеологически и политически врагове и няма да е преувеличено да се каже, че те представляват цялата палитра от българското общество.

На пръстите на едната ръка обаче се броят авторите на мемоари от периода на тоталитарния комунизъм в България, които преди да бъдат хвърлени в месомелачката на насилието на комунистическата партия са нейни верни кадри.

Днес, петък, 17 септември 2021 г. от 18.30 ч. в кино „Люмиер“ ще се излъчи премиерно в рамките на тазгодишния „София Филм Фест“ документалния филм „Второто освобождение“.

Филмът разказва за съветската окупация на България от есента на 1944 г. до края на 1947 г., която предизвиква най-големия политически, финансов и нравствен прелом в новата българска история. Филмът е изграден изцяло от хроники и документи, голяма част от които се показват за пръв път.

Режисьор на 60-минутната лента е проф. Светослав Овчаров, който заедно с проф. Евелина Келбечева са сценаристи и продуценти.

Документалният филм е продукция на „Омега филмс“ и Държавна агенция „Архиви“, и е заснет с подкрепата на Министерството на образованието и науката и Югозападния университет „Неофит Рилски“.